Когато заповядваш на ръцете две

да не ровят из сандъка стар и прашен,

разбиват се светкавици във сивото небе.

Не е ли този парадокс тъй страшен?!

Когато атакуват те гърмежите върховни,

не могат дланите слуха ти да приспят.

Не ще пропъдят шепотите тъй съдбовни,

тези истини красиви не ще те пощадят.

Когато спъваш се във локви от съмнения,

а с тъмнината сякаш свързани сте двама,

тогава в тебе капки черно съжаление

напомнят ти за твоята самоизмама.

Когато реки от дъжд със сълзите ти се сливат,

губиш даже допира на чуждите ръце.

Дори и сластни ласки кожата ти да покриват,

в далечината жално вие твоето сърце.

Когато с мрачен поглед ти си го проклел

на черни мъки, болка и безмилостна съдба,

забравил си за нещо - гласа му ти не си отнел.

Коварно той напомня ти за минала севда.

Когато спориш със душата упорито,

болят очите и видения ти подаряват.

Не ще избягаш - това във теб е скрито

и като месец нощем мрака озарява.

Когато в теб първичното със гняв отрича,

че щастието ти гряло е в едни очи,

че в блясък непознат, безкраен си се вричал,

ослепей напук тогава от лазурните лъчи.

Когато в светъл ден чадър от вкъщи вземеш,

слънцето разпръсква сенки чудни.

Ти знаеш, то е там - дори не гледаш,

но нещо ти напряга сетивата будни.

Когато си готов да сториш престъпление,

когато ме подлагаш с друга на мъчение,

когато си на път да ме изпратиш във забвение,

тогава срещаш ме в красиво отражение.

Когато аз най-сетне имам изявление,

когато изпарят се те под моето лъчение,

когато нужно ти е отвъдно опиянение,

тогава аз съм тук - единствено спасение.

Когато вдишаш ме във плътско мигновение,

когато нищо вече не е унижение,

когато обич и омраза влязат в стълкновение,

виж - не съм ли аз за всичко вдъхновение?