Когато заповядваш на ръцете две
да не ровят из сандъка стар и прашен,
разбиват се светкавици във сивото небе.
Не е ли този парадокс тъй страшен?!
Когато атакуват те гърмежите върховни,
не могат дланите слуха ти да приспят.
Не ще пропъдят шепотите тъй съдбовни,
тези истини красиви не ще те пощадят.
Когато спъваш се във локви от съмнения,
а с тъмнината сякаш свързани сте двама,
тогава в тебе капки черно съжаление
напомнят ти за твоята самоизмама. ...