Колко тихо побеляха косите
И времето всякаш без миг отлетя
Дори спомените безпомощно спят
На ръба на моята скръб.
Светят очите в заспало невиждане
Къде са мечтите, се питаш, нали!
Навярно в сълзите удавили радости.
И жално сърцето боли.
Колко тихо побеляха косите...
Пътят ни жизнен към пропаст върви
Но въпреки всичко, макар да е трудно!
С надежда напред, човекът върви.