Крадец на слънчеви лъчи

Студена нощ, до мен не беше,

прегръщайки ме с твоя сън,

възглавницата празна в тъмното стоеше,

а само сенките се гонеха навън.

Притисках силно до гръдта си

мисълта и спомена за теб

и пазех ги дълбоко в обичта си,

както просяка - последния си хлеб!

Тъй чаках слънцето отново да изгрее

и сенките със тъмнината да умрат.

Слънчев сноп във мрак да оживее,

споменът и мисълта за теб - във слънце да растат.

Видяло се е – слънцето не ще изплува,

събирам смелост, в тъмнината се изправям,

мисълта за теб немирна тя лудува,

и пали факел - мрака да прогарям.

Вървя през него, слънцето да стигна,

със огън бранейки си гордостта,

остана малко да пристигна,

лъчи да му поискам – да живее любовта.

Но то заспало беше, уморено,

красиво бе затворило очи,

сърцето ми изтръпна плачещо, сломено,

как за теб сега ще донеса лъчи.

Сърце не даваше да го събудя,

погалих нежно русата коса,

откраднах, без да се зачудя,

за теб – на слънцето мощта.

В нощта, когато сенките навън се гонят,

аз силен имам слънчевата светлина,

ни спомена, ни мисълта за теб не ще уронят,

отново ти да ме прегъръщаш във съня.