Сякаш непозната до мене седя -

чрез теб говореше съдбата, 

недостъпна и строга, като съдия. 

Страшно беше да слушам словата:

"Всичко свърши - чух, че ти каза - 

връщам ти всичко, дори и това..." 

О, защо така ме наказа - 

мойта снимка държеше в ръка! 

Вдигнах поглед празен и мътен - 

с какво заслужих този твой съд?! 

Отвън гръмотевичен тътен

отекна над мокрия път... 

Сълзите ми с дъжда заваляха - 

просех милост, но в очите ти строги

ни обич, ни жалост личаха, 

ни следа от душевни тревоги... 

За миг ти снимката погледна, 

но тя във тебе нищо не извика... 

Намръщи се и с гримаса ледна - 

смачка я и хвърли в пепелника! 

Беше страшно и много жестоко! 

В гърлото ми топка бе се свила... 

Нарани ме толкова дълбоко - 

защо така постъпи, мила?! 

Мълчахме дълго, стори ми се век... 

Глава повдигнах в изнемога - 

ти свърши със любимия човек, 

а аз все още те обичах много... 

Но очите ти мойта смъртна присъда

изрекоха с поглед хладен и строг. 

А на снимката пишеше: "Любовта ще пребъде!" - 

странни думи за един некролог...