Когато слънцето се скрива.
И древната луна зове звездите,
а вятър тих трепти свенливо –
в листата свежи на лозите.
Тогава морна, лятна вечер,
наситена от аромати,
донася екота далечен –
на литнало в ефира ято.
Небесен хор нощта оглася –
над стихнали поля и друми.
Мелодия, която пазя –
без дъх останал и без думи…
Съдбовна песен ме увлича –
дълбоко в немите простори.
Където там – от поглед птичи –
се виждат домове и хора…
Дали е спомен: как сънувам
примамливи, омайни трели.
Или наистина съм чувал –
зова на птици, полетели.
© Любен Стефанов Todos los derechos reservados