Когато слънцето се скрива.

И древната луна зове звездите,

а вятър тих трепти свенливо –

в листата свежи на лозите.

Тогава морна, лятна вечер,

наситена от аромати,

донася екота далечен –

на литнало в ефира ято.

Небесен хор нощта оглася –

над стихнали поля и друми.

Мелодия, която пазя –

без дъх останал и без думи…

Съдбовна песен ме увлича –

дълбоко в немите простори.

Където там – от поглед птичи –

се виждат домове и хора…

Дали е спомен: как сънувам

примамливи, омайни трели.

Или наистина съм чувал –

зова на птици, полетели.