Ах любов, така неосъзната,

така препускаща, обляна в лунен прах!

Нима душата ни е слята,

потънала в смразяващ мрак...

Тъй нежна си любов неутeшима, 

проплакваш и кървиш...

Нима са толкова сърдита и чуплива?

Но все до мен вървиш и пак вървиш...

И влюбено ми е, съвсем критично..

и някак даже артистично...

В посевките на светлия ти цвят...

И може би си някак няма, Любов, безгласна..

Любов – въздишка, Любов – копнеж неизживян...

Защо си толкова ти любов тъй властна? 

Защо душата ми е пламък, угаснал пламък неразбран...?

Но ти си толкова прекрасна!

В един живот, живот неизживян...

Бленувам, и моля те сърдечно, прости ми слабостта...

Нима съм толкова различна, превърнала се в тишина? 

И надали ще срещна тоя зов вековен,

разбунил смелите сърца...

Но ще те търся моя обич вечна, 

разбила се отчаяна вълна...