Разхождах се по улиците на града.

Учителката първа аз видях.

С прошарена коса. С поглед мил.

Това бе тя! Моята учителка добра!

Споменът от детството ми се завърна.

За миг си спомних, сякаш е сега.

Когато страхливо със сълзи на очи,

прекрачих прага на онази малка стая.

С поглед плах, погледнах я в очите.

На мига разбрах, че няма страшно,

че тя не е само моят първи учител.

Тя е  и мой приятел в радост и беда.

Нежно се усмихна и подаде ми ръка.

С погледа си топъл, сякаш казваше ми тя:

„ Не плачи!“, „ Недей!“, „Тук не си сама!“

„Не се страхувай ти!“, „Ела!“

Тя научи  ме да пиша и чета.

Да вярвам в доброто.

Да бъда силна.

Да сбъдвам своите мечти.

Трудехме  се всеки ден.

Решавахме задачки с усмивка на лице.

Пишехме- тире,чингел, лулички,

с малките треперещи  ръчички.

Когато ни разказваше в час

и разкриваше пред нас света.

Слушахме я мълчаливо във захлас,

сякаш не искахме да свърши този час.

Тя бе много търпелива,

винаги усмихната, учтива.

 Да това беше тя,

моята първа учителка- мечта.

Споменът за нея винаги ще пазя.

Невероятно близка ми е тя.

Учителката първа, оставила в мен следа.

Днес отново аз и БЛАГОДАРЯ!