Не са безбрежни сини океани
очите му и в тях не се удавям,
ръцете му не са като стоманени -
за тях във нужда аз да се улавям.
Не са златисто-свилени косите му,
да затъмняват слънцето със своя блясък,
не са огромни и изтънчени мечтите му,
да ме издигат от амбиция със тласък!
Усмивката му не е най-широката -
тъга прозира някога във нея,
гласът му твърде тихо срича вопъла,
пред който аз застивам и немея...

Но щом погледне ме, не искам нищо друго,
и щом прегърне ме, не искам да заспя,
а щом сънувам го - не искам да се будя,
до него редом искам да умра,
ако умира, за да не оставам
и ден без неговите искрени мечти,
да ме обича, да не ме забравя
и щастието на света да ми дари.
И щом съм с него, нищо на земята
не може с допира му в мен да се сравни -
дори по-нежно и от есента листата
той гали кестенявите коси
на мойто младо тяло, а духът ми
дваж по-високо с облаци лети,
а моят свят остава непокънат
и Той към него вечно се стреми...

И щом държи ръката ми, сърцето ми
не спира даже за да си поема дъх,
във неговите думи са небетата,
които преоткривам изведнъж...
Във неговите ласки са очите ми,
изплакали най-чистата сълза,
и негови са нощите и дните ми...
в живота с него искам да вървя.

Дори не са копринени косите му,
а името му сякаш е заблуда,
не са космополитни и мечтите му.
Но иска мен. Аз - Него. Няма друго!