... над пръстта
От своето небе търкулна се сълзата.
Изпълни гънките на старата луна.
Разпъна времето. Пребори вятъра.
Косите му погали. Падна над пръстта.
По изгрев счупи своите окови.
Надрасна ме и в себе си се прероди.
Завръщам се по-блуден и от порив,
а мама запрегръща ме с очи.
© Лина - Светлана Караколева Todos los derechos reservados