Ръцете ни - целите окървавени,

свити в юмруци за битка,

налагаме смело своето бъдеще,

а то горкото - все  синьо ходи.

Подпира се по парапетите,

поемайки дъх и бавно се тътри,

а ние доволно го сритваме:

- Къде си отново си хукнал?

Давейки се в силен неприязън,

налагаме, спъваме, ритаме..

А от тук нататък??

... Сами без бъдеще скитаме...

А то горкото, обезобразено,

лежи на чакъла и чака 

да му подадеш ръка и да тръгне,

но пореден юмрук пак го чака... 

И накрая  издъхващо..

"Аз се борих" ти казва  доволно,

"ти си този, който ме спъваше,

сега поеми отговорност"...