Разстлани въглени – душа гори,
небето призовано е към прошка.
Чертаейки си земните следи,
от кармата измолвам си отсрочка.
Ще го вървя жаравения път,
плътта е само граница на смисли.
Сърцето ще пробие тая гръд,
безвремие пищи с чутовен писък.
Откривам се в частици топлина,
във тлеещия сблъсък на вселени.
Отгоре, знам, съм капка светлина,
която е с безкрая споделена.