В нерадости, във тъги-неволи,

в среднощни тихи часове,

душа угаснала се моли,

нашепва, тихичко зове.

Самотна, тъжна и нещастна

в среднощен, непрогледен мрак,

зове душата ти прекрасна

за полет към лазурен бряг.

Но знаеш ли, госпожо мила,

какво душата я гнети, 

горчиви сълзи що пролива –

ридае, стене и мълви?

Ти чула ли си как щурецът

нарежда, плаче и тъжи

с копненията на певеца

посред заспалите треви?

Така сърцето ми ранено,

отдадено на вечен зов,

от погледа ти запленено,

бленува, плаче за любов.

А знаеш ли, госпожо мила,

колко те обичам аз

и как душа си ми пленила

с напевния си – нежен глас...

Обичам те, госпожо мила,

обичам твоята душа,

душата светла, съхранила

достойнство, чест и красота...

Обичам те, госпожо мила,

заклевам се навеки аз –

душата светла и красива

до любя до последен час...