В нерадости, във тъги-неволи,
в среднощни тихи часове,
душа угаснала се моли,
нашепва, тихичко зове.
Самотна, тъжна и нещастна
в среднощен, непрогледен мрак,
зове душата ти прекрасна
за полет към лазурен бряг.
Но знаеш ли, госпожо мила,
какво душата я гнети,
горчиви сълзи що пролива –
ридае, стене и мълви?
Ти чула ли си как щурецът
нарежда, плаче и тъжи
с копненията на певеца
посред заспалите треви?
Така сърцето ми ранено,
отдадено на вечен зов,
от погледа ти запленено,
бленува, плаче за любов.
А знаеш ли, госпожо мила,
колко те обичам аз
и как душа си ми пленила
с напевния си – нежен глас...
Обичам те, госпожо мила,
обичам твоята душа,
душата светла, съхранила
достойнство, чест и красота...
Обичам те, госпожо мила,
заклевам се навеки аз –
душата светла и красива
до любя до последен час...
© Христо Оджаков Всички права запазени
нарежда, плаче и тъжи
с копненията на певеца
посред заспалите треви?"
!!!