Сънят отново ме върна при тебе -

при студената пропаст,

където удавих мечтите,

където изгубих горчивината,

страховете, солената самота.

Вълните отровиха сърцето ми,

пясъкът те създаде отново в очите ми

и заболя.

Ти безмълвен гледаше сълзите ми

и единствен чуваше,

че всяка шепти името ти,

единствен виждаше

как римувам горящата болка

с чашата пред мен,

единствен се страхуваше

от луната над нас,

защото единствен знаеше,

че морето ме ориса

пак да бленувам за тебе.

Проклятие,

скрито в смеха на чайките,

в тълпата от хора,

в ударите на чашите.

Проклятие, което

усмивката ти спелуваше на сърцето ми,

което случайното докосване до тебе

правеше по-силно,

по-страшно.

Пропастта отново отвори прегръдките си.

Самотата беляза хоризонта,

очерта тънките нишки към тебе,

по които малкото ми сърце бе неспособно да премине.

(А ти стоеше отсреща -

безмълвно любуващ се на тъжното момиче

срещу теб.)

Морето ме ориса да стоя  там - по ръбовете на студената бездна и

да гледам към тебе,

знаейки, че

между нас никога няма да има мост.