Назад зад теб е пусто....
обърнеш ли се... късно...
и там живота си прочиташ...
за какъв човек се считаш?
Ти страдал си безконечно...
постъпвал и държал си се човечно,
а колко пъти ти си разплаквал...
а добро да се случи си очаквал?
А ти се живеее... и живота ти виниш,
та ти изпускаш го, докато спиш...
и чакаш с дарове да те зарине...
а пазиш се от него, за да не настинеш.
Подай ръка... поискай прошка...
не за храброст или златна брошка...
а за твоята душа да е честита,
да те топли... да те кара да политаш.
И тогава счита се, че ти живял си...
когато взел си, но и дал си...
когато смеха си си раздал...
и в тъгата си дори си се засмял!
© Ивелина Паунова Todos los derechos reservados