Опустя в забвение навеки
на илюзиите порутеният храм.
Тънат в бурен мъртвите пътеки
на угасналия бледосинкав блян.
Натежали, стъпките далечни
уморено глъхнат в ледена тъма.
Сенките, застинали и вечни,
тънат в сънен унес и тъга.
Тук напразно камъкът изронен
е очаквал да прекрачи в нощта,
кат владетел стар на трон вековен,
плахо призракът нетлен на любовта.
Но, уви! Застинал вечно в мрака
плесенясалият храм едва личи
и по камъка студен на прага
му се стелят само мъртвите мъгли.
Тук светлосините пътеки
към порутения храм на любовта
глухо тънат в бурени навеки -
веч на никому ненужни на света.
И в пустинна жажда изгоряха
белоснежните цветя на пролетта.
Поругани тук осиротяха
съкровените мечти на младостта.
Веч порутен е навеки храма,
храма на безумните заблуди мои.
Младост е напразно пропиляна
във наивни блянове, мечти безброй...
© Христо Оджаков Todos los derechos reservados