Опустя в забвение навеки

на илюзиите порутеният храм.

Тънат в бурен мъртвите пътеки

на угасналия бледосинкав блян.

Натежали, стъпките далечни

уморено глъхнат в ледена тъма.

Сенките, застинали и вечни,

тънат в сънен унес и тъга.

Тук напразно камъкът изронен

е очаквал да прекрачи в нощта,

кат владетел стар на трон вековен,

плахо призракът нетлен на  любовта.

Но, уви! Застинал вечно в мрака

плесенясалият храм едва личи

и по камъка студен на прага

му се стелят само мъртвите мъгли.

Тук светлосините пътеки

към порутения храм на любовта

глухо тънат в бурени навеки -

веч на никому ненужни на света.

И в пустинна жажда изгоряха

белоснежните цветя на пролетта.

Поругани тук осиротяха

съкровените мечти на младостта.

Веч порутен е навеки храма,

храма на безумните заблуди мои.

Младост е напразно пропиляна

във наивни блянове, мечти безброй...