13 jun 2013, 21:20

Последният замък 

  Poesía
1753 2 24

Косите ù, косите ù са пясък.

И в сляпото пространство помежду ни

отмерват безпощадно тишината -

часовник на неказаните думи.

 

Попива в тях надеждата, че мога

отново да ги вдишам с пълни шепи.

Луната ми, залутана пирога,

забива нос във пясъчните преспи.

 

Във времето назад гребе, сънува

как вдигат грива приливи високи

и няма бряг. Но, боже, как си струва

да се удавиш в бездна тъмноока.

 

Сега градя последния си замък.

Зазиждам сенки, спомени, години…

От пясък е, любима, не от камък.

Една вълна му трябва. Да го срине.

© Владо Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??