Колко трудно е през битки да минавам,

лъжите във ума си да преборя,

и страховете си да побеждавам,

когато чувствам, че ми липсва воля.

Нашепва ми тъгата, че сама съм.

И отчаянието бащински ме приютява.

От вярата ми тишина се носи,

умората в съзвучие припява.

И сякаш не съм аз, а бледа сянка –

оклюмала, предала себе си изцяло.

Отхвърлена, ненужна, неуспешна,

превърнала във черно всичко бяло.

Кой е минавал през подобно време

на безнадеждност и униние до болка?!

И как успял е сам да се съвземе,

да заяви решителното „Стига толкова!”?

Какво направих аз ли? Ще ви кажа.

Припомних си добрите обещания:

Как Бог дори за птичките се грижи

и сам познал е нашите страдания.

С усилие погледнах към небето,

там само имаше за мен утеха.

Чернилката, посята ми в сърцето,

щях там да заменя за бяла дреха.

Когато избора си аз направих,

усетих Божието одобрение.

Светилника ми Той с любов поправи,

сега ще светя с ново вдъхновение!