Колко трудно е през битки да минавам,
лъжите във ума си да преборя,
и страховете си да побеждавам,
когато чувствам, че ми липсва воля.
Нашепва ми тъгата, че сама съм.
И отчаянието бащински ме приютява.
От вярата ми тишина се носи,
умората в съзвучие припява.
И сякаш не съм аз, а бледа сянка –
оклюмала, предала себе си изцяло.
Отхвърлена, ненужна, неуспешна,
превърнала във черно всичко бяло.
Кой е минавал през подобно време
на безнадеждност и униние до болка?!
И как успял е сам да се съвземе,
да заяви решителното „Стига толкова!”?
Какво направих аз ли? Ще ви кажа.
Припомних си добрите обещания:
Как Бог дори за птичките се грижи
и сам познал е нашите страдания.
С усилие погледнах към небето,
там само имаше за мен утеха.
Чернилката, посята ми в сърцето,
щях там да заменя за бяла дреха.
Когато избора си аз направих,
усетих Божието одобрение.
Светилника ми Той с любов поправи,
сега ще светя с ново вдъхновение!
© Галина Пенева Всички права запазени