Разпилявай, ветре, душата ми боса,
разпилявай я сякаш листенца от мак,
разпилявай, не бой се, аз няма да плача,
малко ли плаках, когато живях.
Сърцето бездомно и него вземи,
дарявай му нежност, да спре да боли,
нейде там… подслон намери,
дано да престане… да спре да тупти.
Разпилявай я, ветре, и мъката черна,
забила в очите Исусов венец,
разпилявай, махни я, тя утре ще бъде
тихият, топъл летен дъждец.
Старите чувства и тях ги вземи,
разкъсай ги тези тежки окови,
аз искам, ветре, от днес да летя,
да бъда свободна и друга, и нова.
Всяка усмивка в звезда превърни,
всяка целувка - в пролетно цвете,
а после, ветре, с теб ме вземи,
аз искам да ида далече.
Когато след време той пита за мен,
разказвай му, ветре, къде съм отишла,
нека ме търси - разкаян, смирен,
но всеки знае – мъртва душа се не връща.
© Ирина Тодорова Todos los derechos reservados