Разпилявай, ветре, душата ми боса,
разпилявай я сякаш листенца от мак,
разпилявай, не бой се, аз няма да плача,
малко ли плаках, когато живях.

Сърцето бездомно и него вземи,
дарявай му нежност, да спре да боли,
нейде там… подслон намери, 

дано да престане… да спре да тупти.

Разпилявай я, ветре, и мъката черна,
забила в очите Исусов венец,
разпилявай, махни я, тя утре ще бъде

тихият, топъл летен дъждец.

Старите чувства и тях ги вземи,
разкъсай ги тези тежки окови,
аз искам, ветре, от днес да летя,

да бъда свободна и друга, и нова.

Всяка усмивка в звезда превърни,
всяка целувка - в пролетно цвете,
а после, ветре, с теб ме вземи,
аз искам да ида далече.

Когато след време той пита за мен,
разказвай му, ветре, къде съм отишла,
нека ме търси - разкаян, смирен, 
но всеки знае – мъртва душа се не връща.