Жените на Ямбол в живота ми влизат напряко,
не търсят в кръвта ми завои, пресечки горчиви.
За тяхна целувка бих няколко вечности чакал,
на ада в десетия кръг, ако трябва, отивам.
Жените на Ямбол отдавна не вярват на думи
или в разноликата трайност и щедрост на жеста.
Когато ме гледат, особено при пълнолуние, ...
сърцето ми, грешното, вляво отново наместват.
Когато се влюбят, слънца лягат в техните дири,
приличат на Тунджа, която едрее напролет.
И раждат деца. Не деца, а досущ богатири,
чиито души и под робство не хващат мазоли.
Жените на Ямбол изглеждат безсмъртни. Не е ли
след всяко пришествие божие царството наше:
те будят с гласа си размекнат вулкани умрели,
овцете на Господ привечер завръщат от паша.
И блея. Тъй както се блее в обори свещени.
Припявам им песен. И дълго в мълчание чезна.
И шият жените на Ямбол по риза за мене
от върбови клонки или сияния звездни...
Поздрави, земляче!