27 nov 2013, 16:00

Самокритика 

  Poesía » Otra
348 0 0

Все повече от туй ми става тъжно,
по-точно казано, сърце да ме боли!
Преди прекарвах дните безметежно,
но видях сняг в косата ми да завали!

Не бях се спирал, за да се огледам,
вървях забързано нагоре и напред,
не бях се вглеждал в сянката си бледа
и мислех си, че аз съм във масло и мед.

Но срещнах скоро своите връстници
 и  бях от туй във ужас - видях старостта!
Те бяха хора - а днес са мъченици,
изтикани са във Обора на света!

Напред-назад те тропат със бастуни,
изтъркали са вече своя роден праг.
Забравили са онуй "цуни-гуни"
и във "Дъбичките" са вече с един крак!

В надбягванего има и по-първи,
които първи са напуснали света...
Животът вече ни е вързал с върви
и просто няма да ни даде Свобода!

И аз ли някой ден ще охромея
и ще изпадна също в блатото край мен.
О, да помисля за това не смея,
но трябва и аз да очаквам този ден!
 23.05.2010г. Драгойново

© Христо Славов Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??