Бездрумни искри - безпосочни, безлики
се сблъскват във яростен полет.
Звъни!
И жадни посоки от взрива избликват -
свистящи, блестящи, болящи стрели!
Небето припламва във хлад обемиста
и раждат се утринни, бледи слънца!
И властно, бездумно светлик се разплисва
по мрачната, спяща и тиха земя.
Над нейното месесто тяло е космос -
преливащ в галактики, дим и лъчи!
Земята е сляпа, и гола, и боса -
и всеки къс плът до безпамет боли!
И с всяка свистяща искра се разстила
по нейната тучна снага светлина!
Земята във болката само е силна,
защото връз НЕЯ се ражда деня!
© Катя Todos los derechos reservados
Земята се разтваря закопняла
за нечия телесна топлина,
в недрата си до капка ме поема цяла,
жадуваща душевна тишина!
И камък подир камък ме целува
със всеки къс от своята самотност.
А нощем във прегръдката си мен сънува
и люби ме до сутринта в смълчана непорочност.
Небето пак ревнува тихо в свойта синева,
сълзите му обливат ме,то плаче от тъга горчива.
В душата си за мен това небе рисува хиляди слънца,
но аз принадлежа на своята Земя - прогизнала и сива!...