Не ме погали пролетта,

в мен не поникна дори и вълча въздишка,

отвсякъде тишина избуява

и се роня под пръстите ти –

цветче изсъхнало и измислено.

Докато вятърът се смее саркастично

разфасовам сърцето си прилежно

върху облачната маса -

не за да умре,

а да се научи да живее без теб

във ферментиралата красота на нямането.

Tежки са стъпките на тъгата ми,

и пищят от болка под тях

стръкчетата крехки на нови надежди,

докато на къса каишка я водя

сред белия траур на пролетта.

Хлъзгави са орбитите на очите ми -

така и не се научиха да вярват,

че са само проводници на скръбта

сълзяща от поругания олтар на сърцето,

откъдето иконата на присъствието ти

носеше живот на всичките ми мисли.

Някога.

А можеше само да ме обичаш

и да оставиш боровете да танцуват,

пробождайки се кехлибарено

в отчаяните си опити за прегръдка,

мечтаeйки просто да бъдат хора

между два тихи такта на твоя дъх...