Понякога в душите ни е хладно,
а някога е светло и красиво.  
Понякога ни гони сянка гладна
на минало сурово и горчиво.
В ушите ни покълва ужас жежък,
че утре самотата ще ни схруска.
Животът се изнизва: слаб, но тежък,
и ние ще му служим за закуска.
Понякога сме малки като птици
и жалки сме. Защо да не признаем?
Понякога се губим насред Ница
и плачем за любов въображаема.

Усещам, че потъвам и пропадам.
Остана ли от мен поне частичка,
или на несполуки се разпадам,
или се разпилявам като сричка?
Сърцето ми отива си по цвички.
Очите му от плач ли са червени?
Сърцето ми раняваха го всички.
Като че ли това им бе вродено
в лудешката игра на сетивата
и в грозните пазари на лъжите,
в човешката тъга и в тъмнината,
в болежката, крещяща зад гърдите.

Не спите ли? Не искам да Ви плаша.
Налага се обаче да го сторя...
Животът е строшена с ярост чаша
и няма като нея друга втора!
Голямата илюзия привлича.
Голямата илюзия, която
напомня, че животът е в „обичам“,
се губи сред тела на непознати.

Животът е сираче на ливада,
което тича топката да хване.
Животът е юначна кавалка̀да.
Животът е усмивка, но след рани!
Усмихвай се, защото го Живееш!
Излез и се любувай на тревата!
Магия е, че можеш да запееш!
Магията е в пътя към душата!

Магията е сребърна Надежда!
Когато се предаваш, те издига!
Магията до Вярата се свежда!
        Магията е в песен или книга!       
Понякога душите ни тъгуват,
но винаги над жлъч се извисяват!
Живота си с искрица пропътувай
и знай, че любовта ни съхранява!