Вървях така нарамила снега
със формите му тленни по стъклата,
превръщах се във капка на брега,
попила в тежкия и мокър пясък.
Обръщах се назад и пак така,
със вълчия си нрав се устремявах
към най-дълбоката за мен река ... ...
потъвах, докато се доверявах!
Не ме е страх, по изгрев ще съм тук,
след дългото от някъде пътуване,
нарамила снега и този звук,
напомнящ ми, че още съществувам.