Аортата ми е изпаднала в амок, гръдно-ключично-сисовидният ми мускул се намира в непрекъсната абулия, щитовидната ми жлеза не може да понесе поредния налудничав проблем. По незавършените пътища на бетонираните ми синапси животът пружинира, за него измъченото ни днес е илюзорно понятие.
            Мога ли да бъда „Мостът“ на Франц Кафка? Това, че виждам истината, прави ли ме творец? Какво означава да си такъв? И съм млад, а изтощен от немотията българска, от мисълта за предстоящото монотонно плащане на сметки, от бездушното дуднене зад мръсните прозорци на атакувани от тълпи каси, от лъжовните слова за промяна, пременени с най-лъскавите дрехи; от безизходицата, в която сме затворени като наплашени мишлета, заловени в капан...

И всичко това ме измаря, събаря, убива...
За какво да творя и да браня моралните ниви?
Извини ни, Борис, за на сляпо потъпкана вяра!
Християнският бриз за душите човешки е цярът.

Симеон разшири с ерудиция свята земята –
без патрони в зори изкачи се навръх чудесата.
Силен, Петър Делян се пребори за спомени бистри –
и стопи се в юрган от борба и надежда лъчиста.

За родината мила светът е разказвал на всеки,
тя, дечица, е в Рила, осанка извила навеки...
Тя шепти като птица, летяла над бряг, над море,
и посява искрица в студените дни и в сърце.

Ще речеш ли, другарю, че ние сме нямали минало?
А съжителство само! Ветровете те гледат застинали…
Греховете ни чакат... Огледай се в тези Мъже...
Тя, България, плаче, надянала своето смъртно въже.