ВЕЧЕР В ПОЛЕТО

Не помня мигове по сладки

 и по-желани часове,

 от тия летни нощи кратки,

 когато хлябът се пече.

Когато легнат житни ниви,

 на тъмно да се отморят,

 а вятърът развява гриви

 и болките ти в кръста спрат.

Когато в залезна позлата

 рубините на запад спрат...

 Едва изгряла е Луната,

 преди да тръгне в своя път.

Вечерника щом там утихне,

 зашепне приказки нощта,

 вселената ти се усмихне,

 докато дойде утринта...

Отпусне ти се и душата,

 тревогите за малко спрат,

 зарадва ти се тя самата,

 на щастието прави път!

Укрепне твойто морно рамо

 и силите ти долетят...

 Дано луна да има само,

 та жътвите  да продължат!

Не спира жътвата богата,

 наградата на твоя труд...

 Запяват и в далечината...

 Долита радост и от друг!

    Написано в 1951 г. Преработено 1991 г.