ВЕЧЕР В ПОЛЕТО
Не помня мигове по сладки
и по-желани часове,
от тия летни нощи кратки,
когато хлябът се пече.
Когато легнат житни ниви,
на тъмно да се отморят,
а вятърът развява гриви
и болките ти в кръста спрат.
Когато в залезна позлата
рубините на запад спрат...
Едва изгряла е Луната,
преди да тръгне в своя път.
Вечерника щом там утихне,
зашепне приказки нощта,
вселената ти се усмихне,
докато дойде утринта...
Отпусне ти се и душата,
тревогите за малко спрат,
зарадва ти се тя самата,
на щастието прави път!
Укрепне твойто морно рамо
и силите ти долетят...
Дано луна да има само,
та жътвите да продължат!
Не спира жътвата богата,
наградата на твоя труд...
Запяват и в далечината...
Долита радост и от друг!
Написано в 1951 г. Преработено 1991 г.
© Христо Славов Всички права запазени