Бял хоризонт вилня. По пладне

разплави мозъци, разлъчи

душа от тяло. Там пропадна

без вест сърцето ми измъчено.

И цялата природа секна;

укри се в свойто битие.

И по езика ми залепна

мечта за чаша питие.

Споено слънцето с пейзажа

и трезвост режеща - напук.

И няма бегъл намек даже

 за сянка, спомен, сън и звук.

И огънят едва понесе

разсеяния си огняр.

И Вечерта - пожарна весела,

отнесе на ръце Деня.

Тополите - правостоящи зрители,

на Ада изхода отприщили,

в небето си се разотиват.

Гълчавата на всички жители,

с компреса звезден окопитени,

по улиците се излива.

И ненадейно някой в мрака

за мойто се погрижи гърло.

И от ръкава му загърнат

отля се ручей бял - ръка

на някаква от здрач момиче,

из дворче с кладенец притичало

с бутилка бира на поднос.

Запих я бавно, на откоси ...

И там, където блесна жеста,

аз провидях с такава сила!

И музики, души и песни

о мене отведнъж се плиснаха.

... И стана хубаво от тайната

на Вечерта и тоя жест.

Банално битие ли? - майната му

на лековерния протест!