Четири стени жестоко ме притискат,
а спомени редят се без да искат.
Проклинам те, живот, проклинам и дните,
изгубих целта си, изгубих мечтите.
Не мога да скъсам черната роба,
не мога да спра да пия от онази отрова,
която ума ми опиянява
и погледа ми замъглява,
чудя се какво става,
а лудницата продължава.
На земята, на кълбо,
таванът се върти като колело,
кръвта ми става все по-студена,
а аз се чувствам толкова сломена.
Видения се появяват в ъглите тъмни,
говорят ми за пътищата стръмни.
Надигам се и моля “Спасете ме!
“От моята орисия избавете ме!”
Но никой не се протяга,
никой към мен не посяга,
никой не иска да погледне в моята съдба
и никой не иска да ме изправи на крака.
Простете ми за грешките, простете!
Моля ви, при вас ме отведете!
Търся себе си, къде съм аз?
Къде е моят живот? Дали удари моят час?
Дали времето ми изтече?
Задушавам се вече!
Вървя срещу начупеното огледало,
а оттатък ме чака човекът с наметало.
Слушам песен без ритъм и глас,
песен, която чувам само аз.
Тя разказва ми за отминалите дни
и за нещата, които сама си причиних…
Спец поздрав за един зависим човек…
© Лапето Todos los derechos reservados
Трябва обаче и вяра!
И ще стане!
Хубаво е!