Четири стени жестоко ме притискат,

а спомени редят се без да искат.

Проклинам те, живот, проклинам и дните,

изгубих целта си, изгубих мечтите.

Не мога да скъсам черната роба,

не мога да спра да пия от онази отрова,

която ума ми опиянява

и погледа ми замъглява,

чудя се какво става,

а лудницата продължава.

На земята, на кълбо,

таванът се върти като колело,

кръвта ми става все по-студена,

а аз се чувствам толкова сломена.

Видения се появяват в ъглите тъмни,

говорят ми за пътищата стръмни.

Надигам се и моля “Спасете ме!

“От моята орисия избавете ме!”

Но никой не се протяга,

никой към мен не посяга,

никой не иска да погледне в моята съдба

и никой не иска да ме изправи на крака.

Простете ми за грешките, простете!

Моля ви, при вас ме отведете!

Търся себе си, къде съм аз?

Къде е моят живот? Дали удари моят час?

Дали времето ми изтече?

Задушавам се вече!

Вървя срещу начупеното огледало,

а оттатък ме чака човекът с наметало.

Слушам песен без ритъм и глас,

песен, която чувам само аз.

Тя разказва ми за отминалите дни

и за нещата, които сама си причиних…

Спец поздрав за един зависим човек…