Капе слънцето бавно и разлива червени петна
върху облаци стъкнали пухкава прежда на запад.
И заплитат мираж, който лъже, че е тук есента,
а е краят на зимата. Почти. Време е за апатия.
И вали. Всеки ден. С този дъжд чак прогнива душата.
А тъгата е зинала и стръвнишки поглъща света.
Още малко остана на зеленото да поникне в сърцата.
Още малко, а сякаш векове е царувал студа.
Скитат чувствата - глутница вълци в полето.
Брули вятър опит плах за усмивка. Така
със напукани устни се опитва да целува небето,
ала в тази целувка замръзнала спи любовта. ...