тук жените раждат тихо
и не плачат за мъртвите.
заставам до тях 
и виждам как в устите им 
разпукващи се ябълки 
се строшават в пясък 
от жълто-сива пустош. 
крещя и разкъсвам дрехите си, 
пея за нея, (но всъщност все за мен),
докато най-накрая 
прииждат и ги заливат
тъгата и загубата, 
започват да се давят, 
да вдигат празните си ръце 
и да обръщат лицата си нагоре. 
тогава пускам музиката 
и танцувам с ханша си
и те се усмихват още докато 
тялото ѝ е в стаята.