Крещяха гларусите сутринта,
обидени на светлината.
Будилникът се раззвъня.
Почти бе лято...

Плъзна утрото навън
като отприщен язовир.
Очите лепнеха за сън,
народът- за пастир...

Налагаше се пак борба
в прозяващият ден.
Развявам своята съдба,
а тя пък влачи мен.

Защо са третите петли,
щом първите крещят?
Зорницата си е бодил
за всички, де не спят.

А светлината ме превзе
и сън не ме улавя.
Гларусът от де се взе?...
Човек забравя...