Дано да ме чакаш от другата страна на ключалката,

защото името ми в този свят е Самота.

Отвъд е тук и божества няма

или са забравили,

че сме на тази планета.

Времето в нас тече различно –

аз тичам в теб,

ти в мен се разтичаш.

На всяко легло ти пазя място,

за да си на една Десислава разстояние.

Светът така и не се случи,

но ако светлината, която е в тебе,

е тъмнина, то колко ли голяма е тъмнината?

Не искам да зная.

Знам само, че заради теб живея.

За първи път.

Защото втори няма.

Животът ми е непрестанен низ от тъмносенки -

понякога горчи болезнено зловещо,

понякога е тъжна песен на изгубена улулица,

но винаги се свива в самотна въздишка.

Уморих се това проклето слънце

да не изгрява за моите трепети,

уморих се острите нощни треви

да оплакват празнотата на съня ми.

И се питам, с целия впит в клепачите ми мрак:

Докога ще влача влагата в очите си,

щом няма да се залутам

дори един-единствен път

във лудопада на косите ти?

Засушавам се във сплъстения въздух на отсъствието ти.

Дай ми глътка от извора на Забравата

и нека цялата реалност се свлече

като декор на представление,

в което всички роли се играят от вампири.

Вселената е само капка болка,

ако ти не ме чакаш отвъд...