Тя най-после беше разбрала. Енергията, която непрестанно се вълнуваше в нейната сърцевина бе изпълнена с картините на изпитанието. „Това беше той! Той?!”- крещеше всичко в нея. Даника трепереше, затворена в покоите му. „ Да, това беше Натаниелл!” – повтаряше си тя. Знаеше, че е той. Целият поток от енергийното и поле се завихри, когато тя осъзна, чии очи всъщност гледа. Нямаше друг такъв поглед - хладен, но и толкова жарък, както този на Светлият генерал. Сякаш разноцветни конци се навързваха един с друг и всичко – изпитанието, къртичините, чесновите полета и Ауриста – създаваха платно от цялост. Самата Даника не знаеше как издържа до края на празненството. Танцуваше с Рааф, усмихваше се на веселите му закачки, дори с Еманули се съгласи да танцува. Неговият изпълнен с всички цветове и нюанси поглед, беше мек и изпълнен с разбиране, сякаш знаеше, какво мисли тя и как се чувства. После, поради липсата на скрито място в залата, беше помолила Наая и Мага да я изпратят до покоите. Наая беше мълчалива и замислена. Даника я разбираше. Искаше и се да бъде радостна, че Наая не само бе станала красива и сияеща, но и бе намерила онази странна сила, която сега вилнееше и всяваше смут в сърцевината на собствената и аура. Да, Даника знаеше какво е нещото, което така силно пари и щипе в нея. В онзи живот, който те, всичките, наричаха „изпитание”, то се наричаше „любов”, и се проявяваше чрез привързаност, топлота, себеотрицание… Само не разбираше, защо трябваше да го изпитва точно към него! И защо, то не беше изчезнало, а просто беше дремело в нея до момента на проясняването? Беше преминала изпитанието. Защо трябваше и тук да бъде наказвана, заради чистотата и наивността на чувствата си? Заради обичта си?

 Миговете преминаваха в мълчаливата и самота. Сякаш замръзнала тя дълго съзерцаваше вътрешните си вълнения, пресяваше ги, оглеждаше ги, претегляше ги и откриваше пак себе си. Ядосваше се. Събори всичките кристални коблички…Той не дойде. Избута шкафа с амулетите. Него все още го нямаше. Отвори скритата ниша с блестящите скъпоценности и ги разпиля по стаята. Той не се появи. А на Даника и се искаше. Искаше и се да дойде, да вилнее, да и крещи, а тя да бъде изправена срещу него.  Беше научила един урок - нищо не се забравяше в сърцевината на аурата, а просто дремеше скрито в гънките на енергийните вихри. Пушекът от гъбите-спори бяха разбушували енергийният баланс и разкриха всичко – от забравеното, до скритото.

***

     Разбираше я. И той не се понасяше, особено след като навърза всичко. И в изпитанията се беше чувствал самотен, но при първото, така се беше старал да не се опетни, че…Че не беше видял никого другиго. Толкова много аури… хора, а той не беше разбрал, къде се крие трудността на един живот- изпитание. Не беше, докато не видя нея…Даника! „ Слепец съм бил! Един сияен слепец..”

            - Напоследък ти става навик да почиваш върху покоите си, а не в тях! – гласът на Рафаил, попречи на Натаниелл да види останалото , което се случваше вътре. Даника беше бясна. Разбираше я. А той…Той се чувстваше много по-ниско от най-нисшите и проклети вампери.

            - Нямаш ли си по-приятно занимание от това да си вреш носа в моите работи?! – сопна се той на братовчед си. „ Разбира се, че ще се ухилиш!Нали тя е с теб и ти обръща внимание, а аз съм просто съществото, което е пиело от нея по време на изпитанието, дори без да го осъзнава…” – преминаха неизказаните мисли на Налл.

            - Тя е долу. – отвърна на глас и се приготви да се отправи към Буреносните простори.

            - Е, сега не е много сговорчива. – забави тръгването му Рааф,- Но мисля, че като и мине малко яда към теб, ще бъде готова за веселите ми закачки!

            - Ваша си работа. – отвърна му Натаниелл, но нещо дълбоко в него се разкъса.

            - Все пак, все още не си направил пълното сливане, така че… - отвърна му Рааф.

            - Наясно съм с повелите на Аурис, Рафаил! – рязко го скастри, но имаше нужда да излее малко от гнева си към себе си към друг. Знаеше, че не е прав, но просто не се сдържа.

            - Нещо си вкиснат пак…

       - Рааф, просто се разкарай и ме остави! – ядосано се обърна Натаниелл към братовчед си, а от пръстите ми вече проблясваха назъбени мълнии.

            - Изпарявам се! – примирително му отвърна онзи и се разми в пространството.

            - Знаеш, че не си прав и ако просто поговорите…- Емил висеше в пространството.

            - Цялата фамилия ли ще се изредите!? – изрева Натаниелл, но не получи отговор и продължи.- Просто кажи на Мага да си стои в покоите и да пази твоята Единствена!

            - Не вярвах, че някога в дългото си съществуване ще видя теб, този когото не го бутнаха и пречупиха толкова много други неща, да се огъне от собственият си инат да признае, че е един глупак и че и неговата сърцевина знае какво е силата на любовта!

            - Емануил… - Натаниелл не искаше да спорят. Не искаше и да се бият, но вътре в него назряваше топка сгорещена енергия и само Буреносните простори можеха да поемат тази сила, примесена с гняв към самото съществуване.

            - Да, да! И аз не съм в настроение да изям от твоите жилещи камшици…И все пак, докато нажежаваш Просторите, ще бъде хубаво да размислиш над всичко станало…- сериозният поглед на Емануил се впи в братовчед му. - Никога не си бил страхливец, Налл! Едва ли и за напред ще станеш и…

            - Ще помисля! – прекрати останалите му думи Натаниелл. Емил го разбра. Махна с ръка и двамата изчезнаха – единият към покоите на Мага, другият към тъмните Буреносни простори.

***

    Миговете се точеха. Даника се беше примирила с мълчанието и студенината, която Натаниелл показваше към нея. Разбра, че я избягва, а и от Мигът на празненството на Рааф не беше влизал в покоите си. Отиде при Мага, но заспеше ли там, събуждаше се отново в покоите на Налл. Всички мълчаха. Дори Наая нищо не можеше да и каже.

 От Мага беше разбрала, че без „пълното сливане”, те все още можеха да изберат други и не беше нужно тя да бъде с Натаниелл. Чувстваше се обидена. Беше наранена. Беше тъжна.  После реши, че и стигат толкова тежки емоции и просто се остави по течението. Опитваше се да не мисли за него. Усмихваше се на сплотеността и красивите чувства, които показваха Наая и Емануил. Харесваше времето прекарано с Мага. Смееше се на закачките на Рааф. Харесваше и да бъде обгрижвана от него и от всички останали, които се бяха превърнали в семейство за нея. Но…Не беше напълно щастлива. Знаеше защо и все пак не разбираше, с какво толкова го отблъскваше. Не можеше ли поне да бъдат като приятели? Даника никога не би накарала някого насила да я приеме, но…Тежеше и, че вместо да може да му даде щастие и топлота, го отвращаваше и той странеше от семейството си заради нея. Наблюдаваше и Рааф. Не и харесваше, че огненият и приятел, макар и приятен събеседник за нея, си създаваше грешна представа. Рафаил беше като непораснало дете. Той харесваше вниманието, веселието и странеше от тишината и скуката. Това, че Даника не се поддаваше на чара му, го амбицираше още повече да се старае и тя да му обръща внимание.

Емануил беше помолил Наая да приеме да бъде негова единствена. Приятелката и беше приела. Сега на празника след сливането им залата се беше препълнила отново с Висши ауристи. Последно време Даника беше усетила намеренията на Рааф. Искаше да избегне въпросът, който той искаше да и зададе. И все пак, беше осъзнавала, че нямаше как да го спре, ако той реши да я попита, дали тя иска да бъде неговата единствена. След новината за предстоящото сливане на Емануил и Наая, Натаниелл най-после беше влязъл в покоите. И двамата мълчаха. Той премина покрай нея, взе, каквото му трябваше, смени туниката си и излезе. Тя остана загледана във вратата. Тишината и мълчанието  му бяха по-страшни от всичкият гняв, който можеше той да изсипе.

***

          - Е, време е да ми отговориш, дали ще бъдеш моя единствена? – Рааф, както винаги напудрен в блясък и с най-прекрасните одежди се беше изправил пред нея и я гледаше настоятелно. Даника почти се задави с отпитата глътка течен крем. Мага стоеше до нея, а само на няколко приплъзвания беше той - Натаниелл. Даника знаеше, че има право да се съгласи с предложението на Рафаил. Но какво съществуване щеше да е това? Много скоро Рааф щеше да се умори от нея или още по-лошо, тя щеше да се намрази…Да, харесваше го, но…Към него не можеше да изпита онова силно и все поглъщащо чувство, което я изпълваше само при мисълта и за Натаниелл.

            - Е, Пурпурке…Можеш да избираш. – сияйна усмивка блестеше на образа на Мага. Висшият и лъчист поглед се впи в Даника и сякаш прогаряше с вълните от енергия. Даника вече не и се връзваше…За това време беше опознала твърдата, но справедлива Жрица на светлината. Мага се беше превърнала в нещо като нейна майка, настойница и приятелка, въпреки честите им спорове и непрестанните щекотливи намеци, които си позволяваше Висшата, Даника все пак я харесваше много.

            - Инатливке… - Рааф очакваше отговора на въпроса си и беше използвал един от прякорите, които и беше лепнал заради упоритостта и. Той сияеше в червено-златистата си аура. „Чаровник!” – премина искра през Даника. Тя отвърна поглед от магнетичното му светещо тяло и се вгледа в Наая. Малката, невзрачна Наая беше разцъфтяла и извисила се до красива ауриста, чиято светлина блестеше в резедаво зарево. Красивите черни очи, криеха дълбоко нощно небе, пълно със звездни пламъчета. Емануил беше виновника за цялата промяна в нея, но пък тя беше тази, която несъзнателно, но ярко се сля с Висшият жрец, омекотявайки всичките му енергийни нюанси. Да, Даника подозираше, че Емил вече знае решението, което трептеше дълбоко в нея. И не само, че го знаеше, но го и разбираше и…Очите му, пълни с дъги просветваха игриво насреща и. „ Пустият му жрец на Аурис…Забавлява се на гърба на брат си и братовчед си, а само преди няколко светлинни момента беше увесил и той нос…” – възмути се Даника, но отпъди тези си мисли и като подреди енергийните лъчи в сърцевината си, заговори на Рааф.

„ Няма за какво да стоиш. Така или иначе знаеш кого ще избере…И това не си ти.” –Налл се обърна, за да не гледа присъстващите в светлата зала. Нещо дълбоко в сърцевината му се късаше и променяше. Движението и вълните от енергийните промени, настъпили така изведнъж в него правеха огромни вълни с различен интензитет и сила. Искаше да се смее…Да, искаше да се смее високо, силно, крещящо…На себе се. Великият генерал…толкова смел и безпощаден в битките и властта си и толкова скапан сега. Припомни си глупостта, която беше имал да разсъждава, че ще му бъде лесно просто да отпрати Даника…Да, тя не беше съвършена, нито пък тиха, дисциплинирана…тя не беше…Беше! Беше неговата Даника – дразнеща, винаги готова да спори, неприкриваща нито един малък нюанс от всичките си енергийни стихии, които беше събрала в себе си и още по-важното беше, че тя имаше право на всичко това. Имаше право Рааф да я кара да се смее, защото той, самият не можеше…Той я караше само да плаче. Крещеше и. Обичаше да я ядосва и когато я видеше ядосана му се искаше да застане срещу нея и да спорят дълго и със страст.  Но видеше ли я тъжна му се искаше да избяга, защото нямаше представа как да се държи…Как да спре сълзите и. И все пак тя беше неговата Даника…Всеки допълнителен нюанс, който имаше в себе си беше част от нея и Натаниелл нямаше  никакво желание да има други нюанси, освен тези, които тя притежаваше. Или които тя му даваше или искаше да му даде. Та, тя непрестанно се оцветяваше с още и още, сякаш не беше нужно да се преражда в изпитания, а просто да дава, да освобождава място отвътре, за да приеме новото и различното, което в нея щеше да придобие още по-силна наситеност. Да, Генералът на Сияйните беше един страхливец… Така се беше подготвил за изпитаният, които беше преминал и му се искаше да преминава и без дори да разбира, всъщност беше търсил нещо…Беше търсил нея! Само нея. Единствено нея! Тя е била в първото му изпитание, но той, глупакът, не бе разбрал, че това е неговият цвят, неговото друго аз, неговият необятен извор на чиста безкрайна любов, такава, каквато всъщност беше и светлината на Великата Аурис, която раждайки и събирайки в себе си толкова много нюанси се превръщаше в един нестихващ диамантен блясък…Блясък от чиста бяла светлина – пречупеше ли се – разбиваше се във водопади от цвят и нюанси, слееше ли се – чистотата и ослепяваше до сребристо-златно зарево. „ Нищо не е чисто и съвършено, а е цялост от несъвършенство и цветове. – чак сега разбираше думите на своята родна майка. -  Късно …”

            - Ти сериозно ли? – гласът на Рааф трепереше от възмущение. Цялата зала беше притихнала. Думите му бяха пълни с разочарование. Егото му на светъл Висш любовник беше навряно там, откъдето растеше и се надуваше вече толкова много време. - Него?! Защо? Та вие сте като бурята и ледът – винаги на противоположни страни също като тук и Айда.

            - Рааф?! – Даника протегна блестящата си длан и я сложи върху свитите му възмутени устни, - Не бъди лош! Сам разбираш, че ние с теб си допадаме, защото има много огнени нюанси в сърцевините ни, но…

            - Но тя, скъпи братко, знае на кого иска да дава от себе си! – прекъсна я Емануил. Рафаил и тя се обърнаха в неговата посока, но той галеше ръката на Наая, сякаш съвсем не беше заинтересован от разговора им. Възмутеното, изопнато лице на Наая, потвърждаваше съмнението на Даника, че все пак Емил беше усещал нейното решение.

            - Хубаво е само да просветлиш нашият Сияен генерал за своето решение, че както се е вкиснал, този път Буреносните простори може и да получат цялата му енергия и той да се превърне в малка точка в пространството… - продължи най-нагло Емил, но този път не скри игривата усмивка, която озари Висшето му лице.

           - Съжалявам, сладка ми Ая… - обърна се той към Наая, - но, наистина, не се стърпях да се намеся!

Даника не чака втора подкана. Обърна се оставяйки изумените лица на Висшите, препълнили залата зад гърба си и се отправи в посоката, където знаеше, че беше онова, което тя истински винаги беше искала и обичала.

         - Да не си посмял да излезеш от тази врата! – гласът и накара Натаниелл да замръзне на мястото си. – Дори малко ли не ти харесвам? Аз те обичам! Да, съжалявам, но не съм искала да те опетня с нещо, нито да ти развалям живота… - тя спря, пое дъх и продължи, - Искам просто да съм наоколо, дори и да не ме искаш като твоя Единствена…Свободен си да си избереш друга, но моля те просто не ме карай да се чувствам толкова жалка и непотребна и…Толкова мръсна.

 Даника продължаваше да говори, но Налл не помръдваше. Някакъв устрем се разрази дълбоко в нейната същност и тя изведнъж спря, приплъзна се към него и го обви. Енергийни езици светлина изригнаха при сливането на двете аури. Даника се почувства несигурна. Натаниелл все още мълчеше…Той не правеше нищо, дори не се опитваше да контактува чрез енергийни мисли. Тишината и потокът нажежена енергия я изплаши повече, отколкото всичко, което беше преживяла. Дори изпитанието, в което си беше отишла бедна, самотна и никога не разбрала споделеността на любовта, която изпитваше и която по странен начин се беше превърнала в силна и благодатна обич, сега и се виждаше нещо дребно и не струващо си страданията и мислите. Тя въздъхна. Несигурността в нея, изникнала първоначално като спомен от изпитанието, сега я обля изцяло и тя бавно, с нежелание се отдели от хладната, но така привличаща я енергия на съществото, което не само обичаше, но и обожаваше и което за нея беше като живителна сила. Единственият любим. Дразнещ, високомерен, мърморещ и нетърпящ нищо ,което да разтърсва съществуването му на Висш, но…толкова мил, грижовен, готов на себеотрицание и претопяване в името на хората, които са негово семейство.

        - Съжалявам… - едва пророни тя. Тъгата препълни сърцевината и, но тя все пак се чувстваше някак удовлетворена за времето, което беше имала възможността да го опознае…Да, Даника познаваше почти всеки трепет на иначе светлото и красиво лице на Натаниелл. „ Каква съм глупачка? Сигурно съм изтълкувала грижовността му, като израз на отговор на моите стари, но незатихнали чувства.” – си помисли тя, после хвърли последен поглед към искрящата фигура, потрепери, сякаш най-страшният вампер я изпиваше до последната нишка енергия и се обърна.Не знаеше накъде да върви, но знаеше, че едва ли ще се прибере в общите им покои.

       - Пълен глупак съм, нали? – спря я дрезгавият звънък тембър на гласът му. – Да си мисля, че съвършенството се постига, чрез чистотата на една аура. Чистотата е само в раждането, в отделянето и създаването от Аурис…

Даника не знаеше какво да отговори. Не знаеше…Не! Не искаше отново да се подлъгва, че думите му са нещо повече от смисъла в тях.

     - Аз…не знам.. – все пак пророниха устните и. Нито тя, нито той разбраха как невидим похлупак от дъговидна енергия ограничи мястото на което се намираха. Емануилл се усмихна загледан в цветните проблясъци на творението си.

     - Много го обичаш, нали? – тихият глас на Наяя извика трепети по тялото му. Той я погледна в чернотата на очите и, където светлееха, като златни светулки звездовидни искри:

      - Обичам и двамата, така, както ги обичаш и ти… - после изведнъж се поправи. – Е, съгласен съм, че Налл е по-твърдоглав, но и тя не е лесна, но пък двамата са като две половини от едно взривоопасно ядро.

     - Дали ще се оправят? – дълбоките нощни очи на Наая се впиха в купола.

     - Ще мине малко енергийни мигове, но …Ще бъдат заедно.

     - Какво имаш предвид? – привлякъл вниманието на своята половинка Емил я придърпа към себе си, изпращайки и сладка мисъл…- Ще видиш… - половината му аура беше останала до Наая, а другата част вече беше под купола.

***

      - През цялото време ли… - тук Натаниел се затрудни. Независимо от осъзнаването на емоциите, които го владееха, той все още се чувстваше несигурен.

    - За кое? – неразбиращо се обърна Даника към него. Очите и срещнаха горящите лазурно златни светлини на онзи, когото същността и приемаше за единствена и най-пасващата част от себе си.

     - Винаги ли си ме обичала? – най-после  изплю въпроса си Налл.

Лицето на Даника смени няколко изражения – от лека изненада, през възмущение и развеселено разбиране, та чак до доброжелателна лукавост.

     - Вие как мислите Светли Господарю на Буреносните простори? Все пак сте всезнаещ и…

Не можа да продължи. Силата, с която я обгърна аурата му я накара да забрави за всичко до сега. Сякаш някаква пелена се вдигна от съзнанието и и тя видя всичко…Чувства, мисли ,картини от неговото съществуване до сега…Дори и изпитанията му видя…” Това, значи, е пълното сливане.” - си помисли Даника.

„ Не е много впечатляващо, нали?” - енергийният поток я щипна по опашката на бягащите редица от мисли.

„ Не ме попита!”

„ Ти ме пусна..”

„ Винаги нагъл и властен!”

„ Винаги готова да спори…”

Двамата сякаш плуваха един към друг. Играеха с мислите си, разбъркваха потоците на другия и се чувстваха в свои води…

„ Не знаех, че освен, че ме обичаш и обожаваш да ме наблюдаваш…” – закачи я Налл.

„ Не се ласкай чак толкова…” – отвърна му Даника. Две усмивки, като сплели се слънчеви лъчи  заиграха из двете прилепнали сърцевини.

После изведнъж всичко свърши. Натаниелл я беше пуснал. Беше я освободил.

      - Избрах ново изпитание. – Тя чу строгият му глас извън себе си. Вдигна очи. Огледа го. Не, той не беше заплаха, не беше враг…беше част от нея и тя обичаше тази част с всичките несъвършени и съвършени енергийни вихри в нея.

      - И…- върна му тя.

     - Не разбираш ли!? – изригна той. – Мислех, че вие с Рааф и…исках да се справя с това, което изпитвам към теб, така, както ти си успяла…Не…Просто разбери – не мога да го откажа.

      - Тогава ще чакам да се върнеш. -  В отговор на думите и той впи погледът си в нея. Тя се усмихваше, а очите и…те го галеха, обгръщаха…

     - Това не ти дава право да си мислиш разни му там неща за мен и за Рааф. – разсърди се  на шега тя.

Звънката музика, която последва я омая. Смехът му, щастлив и пълен със светлина зазвънтя като хиляди арфи. Той се приближи и я прегърна. Смехът заглъхна. Блестяща малка капчица искрящо червена енергия се сля в нея.

    - Ще трябва да те оставя тук за дълго време.. – сега гласът му сякаш заглъхваше, а аурата му се сгъстяваше.

     - Сега ли? – Тя потъна в погледа му.

    - Когато се върна, сигурно и сам ще се наричам глупак, но…Исках възможно по-скоро да се отдалеча от тук и да не виждам щастието ви…

Даника виждаше как аурата на Налл избледнява постепенно, докато не се превърна в малка звездна топчица, която се завъртя около нея, а после излетя нанякъде.

   - Ще те чакам! – пророни тя. Искаше и се да плаче, но преливаше от щастието и от топлината на капката обич, която той и остави.

    - Нямам власт да променя изборът му. – стресна я гласът на Емануил.

   - Няма значение… - тихо отвърна Даника и затвори очи. Искаше и се дълго да си спомня за смеха на Налл, за светлината, за всичко…

  - Но… - прекъсна отново съзерцанието и Главният жрец на Аурис - Имам власт да изпълня твоят избор.

Даника се обърна и се вгледа с изумление в лицето му. Но Емил само се усмихна , а очите му заблестяха пълни с живот.

   - Е? – очакващо повдигна веждата си. – Ще липсвате, но…Избра ли вече?

Всичко в нея се изпълни с толкова много любов…Благодарност, разбиране…

    - Да! – отвърна  му тя и сърцевината и запя.

От очите на Емануил излязоха многоцветни дъги.

***

            - Боже! Това не го очаквахме! Две родилки в един час и по едно време, да родят. При това с един лекар. Направо ни разсипаха. Тази нощна смяна ще я помня до живот. – мърмореше главната сестра на другата, поемаща дневната смяна в Родилното отделение.

- И какво си имаме? – попита я с любопитство колежката и.

- Момък и мома! – отвърна и първата сестра. – При това красиви като бонбончета! С тези розови бузки и накъкрени телца ти идва да ги схрускаш.

            - Значи имаме две горди мами. – засмя се колежката и, след което и пожела приятна почивка.

***

      - Красив е, нали? – показваше едната родилка бебето на другата , с която бяха в една стая.

       - Да! Но и моята красавица е чудесна. Мисля, че се харесват, а още не виждат. – сладко загука тя на новородената си дъщеря.

         - Как ще я кръстиш? – запита я първата.

         - Даниела, но ще и викаме Дани. А ти?

         - Никола на баща ми, но ще му казваме галено Нико. – отвърна и първата.

„ Сега аз ще нося име близко до твоето, а ти  - близко до моето.” – помисли си Даника, гледайки блестящият силует на малкото момиченце. Познаваше тази звездовидна топка светлина.  Ако Налл се беше преродил в момиче, то тя беше… „ Е, не всички желания се изпълняват така, както си ги мислим.” – помисли си тя, но после изпита глад и обърна взор към топлата светлина на жената, която щеше да бъде нейна майка в изпитанието.

„ Познавам ли те?” – отвърна енергията на малкото момиченце.

„ Пак ще се опознаем, но дай сега да ядем…Не знаех, че да влезеш в изпитание коства толкова много сили и после се чувстваш готов да изядеш всичко, което става за ядене…”- отвърна Даники и се зае да утоли глада си.

Край!

Благодаря на онези, които имаха търпението да стигнат до края!