Баба Добринка живееше в онези малки къщи, които сякаш преживели и двете световни войни, чакащи трета, все още украсяваха индустриалната сива картина със своите чудни светли цветове, отдавна потъмнели, но останали по напуканите стени само, за да задържат вниманието на някой отегчен минувач за секунда-две. На прозорците на този семпъл дом висяха вехти пердета, прашни и от години почти отказали се от службата си на такива. Сега с последни сили смогваха да спират слънчевите лъчи, ала те наместо да останат навън, пропълзяваха до някоя дупка в плата. Гордо отпред на едноетажната къща стоеше дребно кръгло прозорче, облепено с вестници и всеки упорит орлов поглед можеше да зърне някое от избледнелите заглавия, които скицираха спомени за събития 15 години назад във времето. Ръждясала зелена врата, гостоприемно изскърцваше при всяко отваряне и смело зейваше, като добър стопанин, широко разтворил ръце, за да прегърне своя гост. Малка циментова пътечка, която в тези зимни месеци бе застлана от неж ...