Баба Добринка живееше в онези малки къщи, които сякаш преживели и двете световни войни, чакащи трета, все още украсяваха индустриалната сива картина със своите чудни светли цветове, отдавна потъмнели, но останали по напуканите стени само, за да задържат вниманието на някой отегчен минувач за секунда-две. На прозорците на този семпъл дом висяха вехти пердета, прашни и от години почти отказали се от службата си на такива. Сега с последни сили смогваха да спират слънчевите лъчи, ала те наместо да останат навън, пропълзяваха до някоя дупка в плата. Гордо отпред на едноетажната къща стоеше дребно кръгло прозорче, облепено с вестници и всеки упорит орлов поглед можеше да зърне някое от избледнелите заглавия, които скицираха спомени за събития 15 години назад във времето. Ръждясала  зелена врата, гостоприемно изскърцваше при всяко отваряне и смело зейваше, като добър стопанин, широко разтворил ръце, за да прегърне своя гост. Малка циментова пътечка, която в тези зимни месеци бе застлана от нежно снежно килимче, което заместваше онези бляскавите червените, скромно стигаше края си до четири стъпала, които може би криво изляти или набръчкани от времето водеха до прага на тази уютна мъничка кутийка. А вътре...

Баба Добринка бе бедна жена, но това, което носеше в душата си, я обличаше в най-богатите одежди, тези на доброто и човешкото. През дългите си години живот тя старателно бе събирала книги, книги с поезия, които пъхаше по рафтовете и често прелистваше, замечтана и отнесена в носталгични мисли за изминалата си младост. Пожълтелите страници и избелелите корици остаряваха с нея. Но в думите си винаги си останаха млади, каквато бе тя в съзнанието си.

Малка масичка удобно бе седнала по средата на стаята, в която възрастната жена прекарваше дните и нощите си. Бяла бродирана покривка я обливаше с тялото си и краищата й нежно се спускаха по  дървените  й ъгълчета. Стъклена купичка, пълна с изсушените листенца на какви ли не цветя, гордо стоеше най-отгоре. Баба Добринка никога не се прибираше с празни ръце от поредната си многочасова разходка. Зоркият й поглед улавяше всичко дребно и красиво и това в природата, доставило й най-силно сетивно удоволствие, тя прибираше в закърпените джобове на старото си палто. А след това слагаше в тази купичка, която всеки ден бе готова да посрещне Новите.

Близо до масичката се бе протегнало леглото, което дълги години бе останало във вярна служба, както всеки един мебел в тази стая, на своята покровителка. Разположено под прозореца, вечер и то мечтаеше, а денем безмълвно пееше на облаците отвън.

Животът на баба Добринка беше тежък, като на всеки забравен от деца и държава пенсионер. Но тя никога не се оплака, не се разплака, искайки по-добра съдба, тя никога не спря да се надява.

Мъжът й бе починал преди 13 години. Дъщеря й отдавна се бе задомила в столицата и като че ли бе изтрила майчинския образ от съзнанието си. И така единственият приятел на жената бе светът, но не този, който първо изплува в съзнанието, а този, който тя виждаше.

24 Декември

Първият слънчев лъч винаги идваше да събуди Баба Добринка. Тя пъргаво за годините си ставаше, протягайки се с широка усмивка. След като смени лилавата си нощница с ежедневните си дрехи, отиде до шкафа до вратата и извади половин хляб, с който вече бе утолила глада си през изминалите два дни и малко масло.

Тя седна на масата и както винаги преди да започне да се храни, се прекръсти, с благодарност към Бог за храната, която в малка чинийка стоеше пред нея. След това с нож си отряза филия, която почти се разпадна, твърда, с вече притъпен вкус на хляб.

Животът бе научил баба Добринка да бъде благодарна за всичко и най-вече за това, че е жива. Когато отиваше да вземе пенсията си, тя поздравяваше всички на опашката, служителката и с усмивка поемаше оскъдната сума пари в ръцете си. Тя не бе идеалист, не бе и сляпо влюбена в живота. Виждаше тъжните лица на хората, виждаше бедността, страданието. Нещо винаги я жегваше, беше й болно, но тя продължаваше напред, вярвайки, че всеки в страданието си трябва да намери нещо, което да го крепи. Тя бе намерила тази опора в свободата, свободата да има глас, да мечтае, да вярва, да се надява, в свободата да бъде човек, макар и беден.

Обичаше хората. Радваше се на младите, на децата, на човеците. Вечер тихо им пожелаваше да бъдат щастливи, да открият любовта, обичта и приятелството. Да създадат мира и хармонията, които смяташе, че сме загубили по пътят на еволюцията.

Когато привърши със закуската, тя прибра хляба и маслото на мястото им и извади една торбичка, пълна с трохички, които всяка вечер отделяше от хлебните кори.

- Ще я взема цялата - каза си тя - Бъдни вечер е.

Навлече палтото си, мушна я в джоба си, взе последните си останали пари от коледната си пенсия от скрина и излезе да се поразходи.

Вървеше бавно, наслаждавайки се на скърцащия под обувките й сняг.

- Колко е красиво. - мислеше си - Ако можеше да го запазя като спомен, като снимка в съзнанието си... Или ако можех да напиша поема. Би било чудно. Защо ли не се поспрат малко тези хора в колите? Да се поразходят, да почувстват природата, която ги е родила и отгледала, да й кажат „Здравей. Как си?", да й се порадват  и за един ден поне да я опазят от себе си. Ах, дано един ден да си спомнят за нея.

Тя продължаваше да върви, заровена в мисли, усмихвайки се на подминаващите я хора. След около 5 минути  стигна до градския парк, където с трепет я очакваха най-близките й живи същества - гълъбите. Тя седна на една пейка и със затоплени от ръкавиците си ръце извади торбичката с трохи, развърза възела и с шепа разхвърля наоколо трохи. Птичките с радост и благодарност я погледнаха и  гладно се спуснаха над предколедната си вечеря. Баба Добринка и на шега тихо им пожела да си прекарат добре вечерта, като намекна на малките да успеят да дочакат Дядо Коледа.

Възрастната жена стоеше там часове наред, любувайки се на спокойствието и тишината. Старите жители на града жизнерадостно я поздравяваха, някои се спираха да си побъбрят с нея за тежкия си живот, да се оплачат, да се похвалят, всеки с проблемите си.

По пътя за вкъщи тя намина през съседния магазин да си купи дали плод, дали брашно да омеси една питка за Бъдни вечер. До прага върху картонен лист бе седнало малко момиченце, протегнало ръка, с надеждата някой коледно настроен човек да му даде 20 стотинки. Лицето му беше почервеняло, дланите му бяха сини, а в очите му - проблясваха ледени сълзи. На краката си имаше изтъркани скъсани обувки и вместо шал около врата си бе увило стар вълнен парцал. То не молеше, то не се провикваше след минувачите „Бог да ви поживи. Дайте ми някоя стотинка." То беше спряло да се надява. Никой не го забелязваше, сякаш бе тухла в стената, стъпало пред магазина, призрак на някой коледен дух.

Баба Добринка с тъга мина покрай него, усещайки сърцето си жадно да му помогне.

Момиченцето не я видя, бе сгушило глава между колената си и тихо плачеше, като от време на време подсмърчаше и се изкашляше. Изведнъж то  усети топлото докосване на ръка по бузата си. Вдигна поглед и зърна  стара жена, която с усмивка се бе навела над нея.

- Защо плачеш? - попита непознатата жена.

- Защото е студено. Защото трябва да прося... Защото е Бъдни вечер, а мама, татко и сестричката ми ще прекараме нощта гладни и премръзнали.

- Недей.

Тогава непозната жена протегна ръката си, в която държеше торба с топъл хляб и още много за момиченцето неща, сред които то успя да види шоколад, който само в най-смелите си мечти то можеше да яде.

- Весела Коледа от мен. - каза с усмивка старата жена.

- О, не знам как да ви се отблагодаря. - каза с огромно щастие детето.

- Просто не спирай да мечтаеш и да вярваш - промълви баба Добринка. Погали мъничето по главичката и се  сбогува с усмивка.

Докато се прибираше към вкъщи, цялото й същество се смееше щастливо в гърдите й, почувствало от щастието да дадеш и да получиш. Тя се бе лишила, за да подари, но в замяна бе получила най-хубавото - детската усмивка.

Когато стана вечер и луната първа поздрави дома на старата жена, на трапезата й се появи малка питка, омесена с последните лъжички брашно, скътани в шкафа, купичка с орехи и няколко стари ябълки. Нямаше жито, нямаше фасул, нито сарми, имаше само една свещ, която с трепет гореше, стъпила в питата, свещичка, запалена с надежда, надежда хората да бъдат добри и истински поне днес.