17 dic 2022, 9:43

Балсамов оцет 

  Prosa » Relatos
297 2 5
7 мин за четене

     Седемдесетгодишната Глория обяснаваше на едрия си събеседник как балсамовият оцет лекува всичко. Ако имаш, казва тя, например пресъхнали устни – намазваш ги и само след няколко минути ефектът е налице.

     – Какъв е ефектът? – вяло пита Григор.

     Тя го сръгва с нежен укор и с още по-нежни лакти и уточнява:

     – Мигновен. Устните ти стават чувствителни. Като моите.

     Мъжът страхливо и предпазливо поглежда вляво от себе си и като вижда джуките на Глория, рязко се обръща.

     Двамата поделят обща седалка в автобус 42 и се наслаждават на разговора. По-скоро – тя. Есента е в разгара си, но този ден обещава да бъде тих и скучен, студено е за сезона и повечето пътуващи са намръщени. Така е винаги в началото на октомври – говори си шофьорът, докато отваря и затваря вратите. Все им е несгодено. През лятото им е горещо, през зимата – студено. Пролет дойде ли – ни съвсем едното, ни другото, обикновено и двете на пресекулки. Виж есента винаги са склонни към кавги, чоглаво им е, едните искат по-бързо да дойде зимата, че да похапнат около Коледа свинско като хората и да се напият като свине; другите милеят и скришом сълзят за лятото, за отворените прозорци на возилото, за дългия топъл ден и за свободата на носиш малко дрехи и в краен случай съвсем оскъдно бельо. А той какво да каже? Работата му е всесезонна – като гумите на старата му лична бричка. Все не му стигат парите да си купи зимни и летни гуми. Затова кара с такива, дето не стават през нито един сезон. Ако ладата му можеше да кара с автобусни гуми, щеше да свие три-четири от гаража и да ги окачи. По-добре четири. Ама не може. Ладите са чудесни и многофункционални машини, ала не са в състояние да движат с автобусни гуми – беше премерил с ролетката, после направи изчисления и си даде сметка, че теоретически е невъзможно. Но все нещо го човъркаше, че си струва да опита. Все пак е руска машина, трябва да може и с вериги да върви.

    Глория изведнъж се почувства някак изоставена. Видя ясно похотливия поглед на Григор, но не може да схване напълно рязкото му извръщане. Това погнуса ли беше, или несъгласие с тезата ѝ за балсамовия оцет? Трябваше да провери.

     – Как ти се струват? – сръчка го отново и изду устни.

     – Кои? – Григор зададе въпроса си в отговор на нейния, без да я погледне.

     Тя успя да улови посоката, в която той гледаше, и проследи нишката му. Отсреща седеше млада жена на около петдесет и четеше еротична книга. Книгата може и да не беше еротична, но на корицата ѝ се беше изкиприла някаква дяволски красива мома с кок, зеленикав грим и закачлив поглед. Беше облечена с нещо като пеньоар, но прозрачен. Можеше да е и порно списание, кой знае. Глория реши повече да не го закача. Почти всяка седмица, ако не и по-често, се засичаха с Григор в този автобус, на него никой не му обръщаше внимание, а нея все я ухажваха. Ако не беше тя, ей такъв умислен, тъжен и унил щеше да е този човек: до сетния си дъх. На нейните години беше, помнеше го още от миналия век. Нещо между тях не се получи. Тя беше прекалено дълго омъжена, той – почти самозабравил се вдовец, който така и не можа да си намери половинка, след като първата му си отиде. Половинчат човек. Такъв стана, откакто си замина жена му, такъв си и остана. Полово неудачен. Но пък привлекателен с тромавото се безучастие към живота.

    Като дойде спирката им, станаха, проправиха си път към изходната врата, тя пое ръката му, слезе и уточни:

     – Балсамовият оцет лекува и друго. Искаш ли да ти кажа?

     Той се зачуди. От доста време нещо го сръгваше вляво, под рамото, откъм плешката. Кой знае, може пък...

     – Полова немощ. Гаранция–Франция. Няма да се притесняваш от смръднята. Тя минава. Ще ти покажа как се полага, трябва кърпичка или още по-добре – марля. Ако нямате у вас марля, ще дойдеш у нас. Значи, може и с памук, ама днеска продават различни марки и някои видове памук може да наранят кожата, особено ако е фина.

     Той вдигна рамене, разтресе го нещо.

     – Нямаш ли и памук? Е, то е ясно тогава, ще ми дойдеш на гости.

     – Забравих си шапката в автобуса! – почти извика Григор и миг преди вратата да се затвори, скочи обратно, разбута пътниците и в мига, когато машината тръгна, ѝ помаха отвътре.

     Глория също му махна с ръка. Този път се изплъзна. Нямаше да го пропусне следващия път. Знаеше им номерата на мъжете – винаги първом бягат, когато са влюбени. Инстинкт някакъв момчешки. Страхуват се да обичат. Нищо, простено да им е. И те са донякъде хора.

     На път към гробищата мина през аптеката да купи марли, беше ги свършила. И като видя, че се кани да вали, реши да се обади на Малинка, най-добрата си приятелка, да пият кафе в „Ричи“. То се е видяло, че днеска не е време за панахиди. Ще се изкаля цялата. Мъжът ѝ може да почака, за никъде не е разбързал. И набра номера.

     Малинка се оказа наблизо, и нея не я свъртало у дома, та излязла да се поразтъпче, и тя близо до гробищата. След десетина минути дойде в „Ричи“ – облечена с пъстра рокля и зелена жилетка.

     – Ти пък какво толкова го мислиш? – упрекна я изумено тя, след като узна за последните ѝ опити да свали Григор. – Кажи му: виж какво, моето момче, не знам за тебе, но не мен я ми останат още трийсетина години, я не. Не мога всеки ден да си сменям тоалетите, да ти купувам марли и прочее, а ти да се правиш на зелена еуглена, сякаш не съществувам.

     – На какво да се прави?

     – Това съм го чела в списанията – някакво безмозъчно същество е. Едноутробно. Не, не беше баш такова... Нещо подобно, дребно, нищожно. С опашчица.

     – Сперматозоид?

    – Не, зелено. Да, зелено. Абе амеба някаква. Лепкава.

     – Амеба ще го нарека. По-добре ми звучи. Нищо че той е едър. И няма опашка, май.

     – Става. Значи така: на амеба си заприличал, Григорчо, ще речеш, раменете ти – отпуснати, тъжен ходиш, влачиш крилата, воля за живот няма у тебе. Ясно ми е какво преживяваш, но ти липсва и смелост на всичкото отгоре, храброст да го споделиш и да излееш сърцето си. Какво само заничаш в деколтето и ме опипваш с поглед, да не мислиш, че не забелязвам? Така ще му кажеш. Едно към едно. Да е ясно. Мъжете от намеци не разбират.

     – Ще му го кажа. Стига да не хукне пак да си търси шапката.

     – Каква шапка?

     – Тая, дето все си я забравя, като ме срещне. Таман да го поставя на тясно и той – беж да го няма. Шапката, вика, си забравих. А инак все гологлав ходи. Закача се, демек. Види ли ме, акълът му остава в шапката и бяга да го търси. Какво друго да е?

     Изпиха по още едно кафе и си поръчаха торта. После им се дояде солено и се преместиха в друга сладкарница, където продавали соленки на грамаж. С ким. Денят им мина весело, забавно и почти неусетно. Но Малинка не се сдържа и укори приятелката си в късния следобед, когато вече се разделяха:

     – Това с балсамовия оцет не е било много хитро, да знаеш. Да не кажа нещо повече.

     – И защо така мислиш?

     – Ми защото балсамовият оцет не лекува половата немощ на всеки мъж. Лечебната му сила е индивидуална.

     – Откъде знаеш?

     – Опитвала съм, при Григор не действа.

© Владимир Георгиев Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??