През деня младата жена най-често носеше червена блузка с къс ръкав. Имаше бели кантове около якичката. Тази блузка толкова ѝ отиваше, че почти никой не забелязваше другата част от облеклото ѝ.

     Застояваше се пред витрините. Оглеждаше се в тях. А отвътре, зад витрините, застанали чинно и с непреодолима досада до съпругите си, я заглеждаха мъже с жадни погледи и напукани устни. Те искаха да я изпият. Като чаша бира. Тази жена създаваше жажда.

     И винаги беше сама. Затова най-накрая се престраши. Ще я заговори. Какво толкова? Нищо няма да стане. Тя или ще се изсмее, или ще го подмине, или... Третото е най-малко вероятно.

     Маршрутът ѝ е като този на трамвай. Винаги минава вляво на улицата, витрините я следват – нейни сенки са, мъжките погледи стоят залепени върху нея, червени от цвета на блузата или от прекалено опиянение.

     – Госпожице, вие сте прелестна! – застана на пътя ѝ и подаде ръка. – Позволете ми да се представя.

     Тя не пое ръката му, но се усмихна. Дързостта му ѝ допадна.

     – Директен сте. И умеете да ласкаете.

     – Но това не е ласкателство! Просто е факт. Погледнете се само! Очарователна сте.

     Дамата кимна в знак на съгласие. Глупаво е да спори по този въпрос.

     – Да, хубава съм. Повечето мъже ме харесват. Но какво от това?

     – И аз съм един от тези мъже. Не правя никакво изключение. Точно обратното – обърка се за момент, но се овладя. – Знаете ли от колко време ви следя и обмислям как да се запозная с вас? Сигурно от два месеца. Дори правех тренировки пред огледалото вкъщи.

     – И това ли измислихте?

     – Да, реших, че трябва да бъде откровен, прям и естествен. Това е най-убедителният начин да ви впечатля.

     Тук тя се засмя. Стана ѝ приятно. Мъжът срещу нея не беше красив, не беше висок, нито строен, не беше мълчалив, дори не бе забавен. Огледа се. Свалката продължаваше доста дълго вече. Хората я знаеха тук донякъде, тя все по тази улица вървеше следобед. Досети се, че всъщност досега никой не се беше опитвал да я заговори. Усещаше погледите върху себе си, мъжкото възхищение я радваше, женската омраза я стимулираше, но тя не можеше да направи нищо, за да предотврати това. Затова в известен смисъл се чувстваше защитена – каквито и чувства да будеше с появяването си, тя сама не ги бе предизвикала: както морето не създава вълнението, което се люшка и бушува на повърхността му. И ето – изведнъж се появява един невзрачен мъж, непредвиден и неочакван като неизбежно бедствие, той подава ръката си и сипе комплименти без да съзнава и дори без да се интересува, че интересите и емоциите му може би са едностранни и еднопосочни.

     Но тя все пак си даде сметка, че това е проява на смелост. Този мъж трябва да съзнава, че всеки момент може да бъде отблъснат, осмян или дори унижен; въпреки това обаче стои настойчиво срещу нея насред улицата, не обръща внимание, че вече му се подиграват, напротив – откровен е, не бърза и очевидно очаква същото.

     – Мисля, че тук е напълно неудобно да говорим. – Тя го подхвана под ръка и усети потреперването му от близостта ѝ. – Не е ли по-добре да поседнем някъде?

     Каза го без да осъзнава напълно, че по този начин му дава надежда. Просто искаше да се преместят от тази част на улицата, където вече хората започваха да се събират на групички и да ги коментират.

     Тази млада и красива жена никога не се разхождаше придружена. А ето че днес говори продължително и почти мило с унил и неразпознаваем сред есенните дървета непознат; дори след малко го хваща под ръка и тръгват заедно нанякъде. Това поведение не е скандално. То е скъсан бент, през който могат да потекат лигите на много мъже и завистта на почти всички жени. Катастрофа е. Такова поведение може да наводни целия град и да причини масова мъка, страдания и щети.

     – Имате ли предпочитание? – попита мъжът.

     – За кое? – Тя го погледна. Не беше съвсем грозен. Имаше белег на челото вляво. Непрекъснато се усмихваше и го правеше някак извинително, сякаш молеше за бъде опростено и поведението, и несъвършенството му. Не беше нито дебел, нито слаб. – Всъщност имам.

     – Само кажете къде и ще поседнем.

     – А! Вие за това ли говорите? – тя се засмя отново. Дори се изненада: този непознат успяваше два пъти да я накара да се засмее. Други не успяваха да го направят в продължение на часове. А един – нито веднъж дори, дори с баналния факт, че ѝ беше съпруг. – Да седнем. Просто да седнем?

     Блъсна ге леко с гърдите по рамото, той се подчини като кон, придърпан с юзда, приказваха, свиха в една тясна уличка. Той усещаше дъха ѝ, червената блузка сега беше съвсем близо до него, почти напипваше твърдостта на бюста и очертанията на свежата ѝ плът и зърната. Желаеше я. Не можеше да мисли за друго.

     Жълтите листа танцуваха непохватно във въздуха и не бързаха да падат. Дори и тези, които съвсем объркваха стъпките на танца си към земята, и те не спираха, люлееха се и се радваха на нещо.

     – Защо реши, че искам да се запозная с теб? – тя внезапно смени официалните обръщения. – Кое ти дава самочувствие?

     Той съвсем загуби ума и дума. Това беше обвинение. Не беше готов да се отбранява. Надяваше се само на флирт. А това тук вече приличаше на... нещо друго.

     Влязоха в една ниша, където се откри входът на малка кооперация, вградена и почти слята с по-голям блок. Прозорците на зданието гледаха към вътрешен двор, покрит с изгнили коренища и отдавна изтърбушени дюшеци. Малка врата вдясно разкриваше помещение, в което някой някога вероятно бе живял, защото беше що-годе подредено. Имаше малко легло, настолна лампа...

     Тя съблече червената блузка с къс ръкав и бели кантове около якичката. Съблече и другото. Любиха се дълго, ритмично, ненаситно, но някак зряло, с истинско удоволствие. Тихо и спокойно беше в това помещение. В кооперацията изглежда не живееше никой освен спомени, захвърлени в затворения вътрешен двор като в бунище на времето. Той никога не беше прегръщал толкова красиво женско тяло. Никога не беше целувал тъй дълго гърди, пълни с аромат и сила; не беше усещал следостта на женската похот и радост от близостта. Намери мъничка бенка ниско под пъпа ѝ и така силно я смучеше, като че ли очакваше оттам да потече нещо. Не беше готов това да е минало. Не вярваше, че се е случило и затова не искаше да свършва.

     Но свърши няколко пъти.

     Стъмваше се. Тя стана леко. Мъжът най-сетне забеляза, че освен червена блузка тя има и пола.

     – Всъщност аз не съм госпожица – каза и го целуна. – Госпожа съм. Живея на втори етаж. Но това не означава, че се познаваме.

     Той рипна да я изпрати, но усети, че е гол. Докато се облече, тя вече беше излязла от стаичката. Не я последва. Дори не знаеше как се казва. А и наистина – защо си въобразяваше, че тя иска да се запознае с него? В крайна сметка, щом е госпожа, значи е омъжена и... Обърка се.

     Излезе от тъмната ниша, която водеше към улицата и почти се бутна в един висок, строен мъж със спортно телосложение, който носеше цветя и татаникаше нещо. Подмина го; ароматът на скъп парфюм се разнесе наоколо. Този човек имаше самочувствие. Знаеше къде отива и кой е. Вярваше в нещо. Беше доволен.

     „Възможно ли е това да е съпругът ѝ?”, помисли си и се изхили злорадо. Звучеше скандално и напълно невероятно. Е, едно поне беше сигурно: ако тове беше съпругът ѝ, и той не я познава. „Всъщност – зачуди се, – познава ли някой красива млада жена с червена блузка с къси ръкави и с бенка под пъпа, която живее на втория етаж в кооперация, залепена за калкана на голям олющен блок? Едва ли. Такава жена не съществува.”