Тя отвори очи. Беше спала на един дъх. Кратко, но достатъчно. Всъщност, беше чакала той да заспи. Той !Най –добрият и приятел. Всъщност, бившият и най-добър приятел. Сега – любовник – еднодневка. Защо ли? Тя се усмихна на себе си – скептично, със всичките нюанси на сарказма, тъжно, но - истинско.” Защо винаги става така?! Сам си го пожела!Да те пита човек, защо ли?” – замислено го погледна тя, повдигната на лакът. Той спеше до нея.Толкова близо,че тя усещаше едва доловимото движение от полъха на издишаният въздух.  Приличаше на мъничко дете, чиито ден е преминал във веселба, а вечерта му е донесла изпълнението на най-съкровеното му желание. Знаеше – обичаше го! Познаваше всеки един негов жест, знаеше как ще реагира на усмивката и, на прегръдката и, на тъгата и… Знаеше, че винаги беше до нея! Понякога уморен, раздразнен, но винаги готов да слуша, дори в продължение на час, нейните „глупости”- емоционалните и нестихващи излияния. Тя се усмихна. Чаршафът бавно се свлече надолу и откри бялата като седеф кожа, извита под напора на едрите женски заоблености. Под тънката материя се очертаха две повдигащи се и спускащи от дишането,  подутини. Почувствала полъха на хладния сутрешен въздух, голата и кожа реагира и милиони чувствителни  рецептори, отвърнаха на галещия природен дъх. Тя потрепери. По нейното лице  се изписа удоволствие, а в пъстрите бадемовидни очи зеленото надви и се разби, като приливна вълна. Блясъкът на чувственото желание потръпна по малките пухкави устни. Кожата засия. А после… Всичко затихна. „Не. – спокойно отвърна нейната същност на женския природен повик. – Не бъди алчна! Всичко свършва до тук – сама го знаеш!” Знаеше, разбира се. Лека нежна усмивка, заигра като зайче по кръглото женско лице. С непохватни движения, като на малко игриво коте, събудило се твърде рано и опитващо се да се измъкне тайно от спящата си наблизо майка, Севдалина се изхлузи от леглото. Пълзешком събра нахвърляните си дрехи. Изправи се и погледна през рамо към леглото. През вдигнатите щори, изгревът нарисува розова аура върху белотата на кожата и. Румена сянка, като отблясък заигра по светлия чаршаф, покриващ спящия мъж. Тя беше просто жена - реална и чувствена като всяка друга. Дишаща и жива тя лавираше в своята си вселена, а около нея, все още се усещаше неговата мъжка аура. Беше тъжно. Беше,но… Винаги беше знаела, че със Сани не можеше да има нещо повече от „велико приятелство” между мъж и жена. А, тази нощ и даде още повече отговори, още повече истини. Тя се облече, премина с босите си крака по коридора и нахлузи сандалите си незакопчани, после тихо затвори вратата след себе си. Слизайки по стълбите на малката, още спяща кооперация, младата жена все още се усмихваше. Погледната от страни някой би казал, че тя сияе от щастие. Да - би казал, и може би,  донякъде щеше да е прав, но зад това сияние се криеше и сенчестото чувство на изоставяне. Едно такова сбогуване с приятел, с човек, когото искрено обича и разбира за всяка жена би било трудно.Е, може би почти за всяка, но когато е толкова ценен човек… Човек на когото държиш толкова много, че му подаряваш една изживяна, макар и краткотрайно мечта.

Навън, тротоарите бяха самотни писти, по които припрените и крачки отекваха глухо, като ударите на далечен, самотен тимпан.

     Приятелството им започна, някак напълно случайно. В началото се скараха, толкова жестоко, че тя си помисли, че за пореден път среща кретен, който може да мисли по такъв начин за жените. Спорът беше започнал за това, че винаги жените били виновни в разрива между двама влюбени. Той и тя спориха „царски” – накрая завършиха реми, просто защото нито тя – нито той се предадоха. Той прие доводите и, че едностранно се представят нещата и, че където „има дим - има и огън”. Тя, от своя страна, също му призна, че наистина – жените бяха като мочурище от чувства и навлезе ли в дълбините – един мъж, се объркваше тотално накъде да тръгне и накрая, докато избере –  затъваше. Двамата с часове се смяха на идеите и мислите, които разменяха. След това нещата станаха други. Излизаха заедно, веселяха се с компания от приятели. Споделяха. Той, всъщност, не искаше много да говори за връзките си. Тя, обаче все го подкачаше. Осъзнаваше, че му е трудно да си премълчава или да отбива директните и въпроси, но, някакво чувство, като малко палаво дяволче, все я караше да го тормози и разпитва. Всъщност го правеше с лекотата на истински верен приятел. И през ум не и минаваше, че той може да изпитва нещо повече. Че какво повече? Тя си беше тарантулка – рошавко,сладичко, но дразнещо  и да го гледаш от по-далечко, че да не те захапе. Засмя се – силно и искрено, докато пресичаше улицата. Ранобудните, забързани минувачи се обърнаха, за да огледат плавно крачещата, усмихната млада жена, още почти момиче, която оставяше след себе си аромат на щастие и тъга – неописуем парфюм за всяка отделна жена.  

    А тя?  Тя беше тайното гадже на негов съсед, с когото бяха израснали заедно. Пламен. Тя го харесваше. Беше влюбена в него…Но, винаги жените разбираха кога не са обичани истински и искрено, а са само обект на нечии желания да се притежава още и да се владее повече. Жените знаеха, но сами решаваха докога и защо. Да! Те бяха умни същества. Не, че мъжете им отстъпваха, но при тях липсваше „подправката”, която правеше една роза благоуханна, една лилия - неземна, една маргаритка – незаменима.

    И докато крачеше по тротоарите, пресичаше улиците и се усмихваше на играещите лъчи на слънцето в ума на Севда прелитаха крилати думи и като балони пълни с вода от неизплакани тъжни сълзи, тупваха тежко в нейното сърце:

Аз знам, че те боли приятелю!

Разкъсва се нещо вътре във теб.

И искаш да викнеш: О,Създателю!

Защо ме даряваш и пак ми отнемаш,

оставяш ме празен и в плен да горя?

Танцуват невиждан танц тези души,

танцуват усмивки в очи наранени,

Защо да се лъжем? Силно боли,

но време се иска, за да отмине.

И пак ще остане - разбирам това,

и пак ще е рана –зараснала даже!

Сърцето едничко стопява леда!

Душата във яд каканиже слова:

„Умът е студен! – ядосва се тя,

- Той знае защо, но пак мен ме боли!

За опити нови в игри на късмета,

не бих си заложила даже една,

от ризите ръчно ушити от болка,

но мисля, че знаеш защо е така,

Защо бреговете делят се?

Нима по-добре е през суха река,

наместо жива вода, да се давим от пепел,

а в погледи празни – горящи души,

отново самотен да гледа и зъзне светът.

***

    „Тази Севда можеше не само да ти изкара ангелите, но и да ги накара да завържат опашките на всичките ти дяволи една за друга и да заиграят „голо хоро”. - Асен въздъхна. Знаеше какво го чака сега – пълно отрязване. Силен „чук” по главата и пълно отрезвяване с леденото гмуркане в реалността. Щеше да е късметлия ако тя все още се държеше, дори малко свободно с него, колкото преди. Наистина беше възбуден. Напрежението в слабините му го караше да трепери. Затвори очи. Спомни си. Бедрата му се стегнаха под живата картина на меките полепнали кичури лешникова коса, притворените клепачи – пъстрите очи, в един момент сивеещи и бистри, а в следващият залети от зеленото и  пълни с желание.Те го гледаха с игривия блясък на  Горгона, сякаш му казваха: „ Не се плаши, знам че е хубаво – и ти го знаеш, че е даже много повече от това. Все пак, нека първо да  разтопя всичките ти мисли и да изсмуча всичките ти желания, пък после,  мога и да се вкаменя.”  Подутите от неговите целувки, горещи устни шареха по бузата му, спускаха се като ласка от листо по врата му, спираха и се заиграваха с гърдите му, продължаваха надолу… Пътят на възбудата и керванът на чувствеността изпълниха тялото му с разтопена лава. Пищните и гърди весело се закачаха с ума му, искаше му се да протегне ръце и с пръсти да щипне настръхналите перли.

 „ Каква стана, брат? Чукане, а? Любов? Това си е любов бе, Сев! Какъв ти секс за една нощ? Жив казан с вряща, бълбукаща лава, а не някакви си мочурища от чувства!  Не буря, а цунами от разтопила се в огън земя си ти!” – сам на себе си говореше той. Не че не знаеше, че е такава. Познаваше всяка глупост, която можеше да роди женската и глава, даже и тази, че спи ли с приятел – приятелството приключва на мига. Наистина сам си го поиска, но не издържаше вече. В него гореше и желанието и непримиримостта, защо е с другия, а не с него. „Какво не му достигаше?” беше ежедневният му въпрос, лазещ и тормозещ мъжката му същност. Познаваше чепатия характер, който притежаваше Севдалина, но и доброто и милозливо сърце, нежната душа, която криеше зад силната воля и стремеж да не се предава пред трудностите. Обичаше я и то истински, но я и желаеше като жена.

***

   Севда дръпна нервно и с премерено движение, но с натиск загаси фаса в пепелника.

          - Ти, сериозна ли ще заминеш? – я попита, седящата до нея млада жена.

          - Какво? – обърна се към приятелката си.

       - Сериозна ще се качиш на автобуса и ще заминеш,  без дори да кажеш „чао” на Асен? – повтори Валя.

       - Така, като ме гледаш, какво мислиш, че ще правя със сак пълен с дрехи?  - отвърна Севда и нервно се заигра с вече полупразната чаша с кафе.

        - Поне няма ли…

    - Не! – избърза да прекъсне приятелката си Севда. – Не искам и толкова! Нужно ли е да обяснявам? Нима те питам, след последния скандал, защо пак си се хванала  с двама и ги въртиш, като пиле на грил?

       - Невъзможна си, знаеш ли? И си гадна! – начумерено върна Валя.

      - Знам. Измисли нещо ново, че вече скучно ми стана от „ Толкова си лоша!” , Невъзможна си!” , Какви пак ги говориш?” и,… и…

       - Не те разбирам! – тросна и се Валя.

     - И аз, но не те съдя и поне се опитвам да те разбера, нали? – парира я и захвърли в близкото кошче лист с грижливо изписани рими. Написаните там думи, никога нямаше да достигнат до човека, за когото бяха предназначени.

Валентина замълча. Двете бяха толкова различни, но си допадаха и по много неща. Красивата и стройна Валя, с дълги до кръста, естествено руси коси, които винаги бяха подредени до най-малкото косъмче, с тъмни шоколадови очи, нежни заоблености, красиво вирнато носле, напръскано с леки песъчливи лунички и с миловидно лице на малка, сладка Афродита, контрастираше до пищната млада жена с къса до раменете, лешникова на цвят коса, навита на охлювчета, с широко лице, пълни като неразцъфтял розов цвят устни и ярки, пъстро оцветени ириси, чиито поглед ту се затопляше, ту изстиваше в зависимост от преобладаващото чувство в тях.

   „Какво им липсваше на мъжете ли? Просто малка щипка „чувственост” и „широко затворените очи „ на мъжкото им самочувствие, за да се насладят  на това, колко  красиво и лесно  се свири на виолата на женската същност и какви вълшебни звуци може да чуе всеки един, ако знае, коя струна да дръпне и как да погали.” – това си мислеше, предната вечер, когато за последно с Пламен се „налазиха”. Е, беше бурна нощ - страстна, дива, но – студена! Знаеше го от дълго време, това че няма да продължи и, че няма да има развитие връзката им. Всичко приключваше до задоволяване на желанието му. Той не се интересуваше как е минал денят и. Не му дремеше дали е мислила за него, дали и се иска да му подари нещо, защо се усмихва или защо се мръщи. Пламен се интересуваше само да потуши желанието си до следващата им среща. Повече го вълнуваше как изглежда и дали приятелката и Валето, както той я наричаше, би се пробвала с него.

      - Тя е сладко парче! Много си падам по такива. – често, когато лежаха в антракта между бурните страсти,  говореше той на Севда.

     - Ми, пробвай се. – спокойно му отвръщаше тя, с което знаеше, че го дразни още повече. Отдавна беше разбрала, че да се ядосва на подобни негови приказки, всъщност нямаше смисъл. В началото бе луда по него, но с времето разбра, че е просто сексуално желана и удовлетворяваща. Такава любов не прерастваше в нищо повече от това, което беше от самото си начало.

    Асен беше друг. „Сани.” – докосваше нежната страна в нейната женственост. Той я изчете като книга, остави я да го разлиства , но и той не и даваше да види всичко. Само че тя разбра. Всъщност с времето го усети и като всяка жена, която не иска да наранява, а да обича, се опита да не обръща внимание. И все пак нещата не ставаха така. С любовта и беше свършено, с обичта не вървеше влюбването, но пък приятелството, такова, каквото беше – истинско и неранимо, не можеше да се приключи просто така. Реши да му подари нещо, което жените не подаряваха – те взимаха и си тръгваха. А тя обичаше Сани и го ценеше, затова реши да подари и да си тръгне.

   „Мъжете не обичат да ги четеш като отворена книга. Те са като затворена. Обичат да разгръщат само една страница и да ти дадат да хвърлиш едно око само до края на една глава. Не им се иска да показват всичко, просто защото са несигурни, може би, дали ще ти хареса, какво става нататък в историята, или какво е било някога. Те всъщност не го осъзнаваха, но често го правеха. ” – си мислеше Севда, докато погледът и шареше през прозореца на автобуса. Пейзажът се сменяше, също като чувствата в сърцето и душата на младата жена. Тя пътуваше, може би за там, където щеше да срещне онзи, в когото щеше да се влюби и да заобича силно. Поне всяка жена се надяваше на това. Само че и двамата мъже, които тя много харесваше, не знаеха едно – това, че тя заминаваше.