Дъждът вали на ситни капки. Не е дъжд, душ е.

     – Нали? – попита момичето.

     Младежът не отговори.

     – Не виждаш ли? – повтори тя, докато свиваше чадъра си. – Няма нужда да се пазим. Като душ е. Само малко ще ни намокри. Какво толкова?

     Намираха се пред Съдебната палата.

     Младежът беше висок и кестеняв, грозноват тип. По лицето му имаше белези от неизлекувани болести.  

     Тя също не носеше белези на красота. Но имаше други.

     Намериха се, ще речете.

     Ами да, така се оказа.

     – Аз си чакам присъдата. Ти какво чакаш? Да завали по-силно ли? Точно тук ли си решила да се разхождаш?

     Такива бяха думите на младежа.

     – Чакам да завали по-силно, за да видят всички колко е хубав чадърът ми! – възкликна девойката насреща му. – Дали ще завали? Искам да се излее върху мен!

     – Ми то не е преставало – отвърна тъпо той. – Все вали. Какво ти пука.

     – Ами ето виж, сложила съм си най-скъпите обувки, на токчета са. Аз не съм красива, но така се чувствам иначе, почти специална. А имам и грим. Без чадър не мога да го запазя. Ти как мислиш, дали без грим ще съм по-добре, а? Виж какво имам в косата!

     Обърна се и сивата рокля, която беше наметнала кто чувал, за малко да падне.

     – Според мен ще си по-добре без рокля – замечтано отговори оня. – Защо ме заговаряш? Не знаеш с кого си имаш работа.

    – Харесваш ми. Затова. – И отново полюша снажното си тяло.

     Той се отдръпна и я огледа. Хубаво тяло. Залиняло лице, непохватно ошарено с грим. Става за старовремски театър. Даже за повече от това. Привличаше го не красотата, която бездруго отсъстваше, а липсата на престореност. Това момиче беше още девствено по някакъв начин. И този начин беше толкова искрен, колкото са били древните гръцки комедии. Така му се стори. Затова реши да бъде директен:

      – Аз съм престъпник – каза убедено. – Чакам оня мизерник, адвоката, да ми съобщи как ще ме накажат. Той е вътре, в съда, представлява ме, май. Има дело срещу мене. Знаеш. Това е и твое дело.

     – Вътре ли казваш? Щом адвокатът ти е вътре, значи всичко е наред! Не си вътре ти, а той! На моя адвокат му забраних да ми се мярка пред очите повече! Мразя го! Мразя всички адвокати!

     Момичето продължаваше да се върти. Роклята разкриваше бикини, а тяхната оскъдност – друго нещо, по-обещаващо.

     – Добре, престани. – Младежът я натисна по дупето, плясна го, както се прави с всеки пумпал, който не спира да завладява пространството наоколо с вълшебния си танц. После я пригали пак там и надолу, за да утихне, да дойде на себе си. Не се получи, каквото очакваше.

     Зашушукаха нещо. Доближиха лицата си. Дъждът отново засили. Говореха тихо, а момичето забрави за чадъра, докато душът отгоре обливаше косата му. Гримът леко потече. Тя не забеляза.

     Когато адвокатът излезе от Съдебната палата, беше придружаван от двама униформени. Те хванаха младежа полека под мишниците и го отведоха в полицейска кола.

     – Това ли беше? – попита с учуден поглед момичето, докато гледаше с ужас как го дърпат. – И повече няма да се видим? Така ли? Защо не избяга?

     – Не видя ли камерите отсреща? – отвърна със същия взор младежът. Не се съпротивляваше. – Аз съм свободен само условно. Наблюдават ме. Просто ме пуснаха, докато обсъдят присъдата. Надяват се да хукна. И после съвсем да загазя. Благодаря ти, че...

     Този последен недовършен разговор между двамата не се състоя. Беше размяна на ужас в очите. И нещо повече вероятно.

     Заваля по-силно. Странно ромоляха зрънцата на пороя в улуците на съдебната сграда, там като че ли се бяха събрали много повече капки, отколкото дъждът беше образувал. И всичките общуваха, страдаха, обсъждаха, шумяха. И после дружно оттичаха в канализацията.

     Натиснаха главата му, щракнаха белезниците, той ококори очи зад стъклото на задната седалка на полицейския автомобил. Отведоха го. Осъденият изнасилвач. Шофьорът му прошепна на ухото, че в пандиза с такива като него се отнсят особено мило. Да не се притеснява.

     Пред сградата на съда отведнъж се стекоха много хора, всички с кожени чанти и книжа в ръцете си. Сякаш всички съдебни дела бяха приключили в един час и в една и съща минута.

     Адвокатът на отведения изнасилвач погледна момичето, застанало на пътя му нарочно, почти нахално, и понечи да я заобиколи. Имаше вид на страшно зает човек, непрекъснато наблюдаваше обувките си – или го пристягаха, или смяташе, че времето е недостойно за чистотата им.

     – Момент, моля! – Девойката почти изкрещя и изскочи насреща му.

     Той спря и я огледа. Странно същество. С акцент. И с нещо в косата. Младо. Привлекателна особа. С брекети по зъбите. От там трябва да е акцентът. Какво ли иска? Дали не е отровна? Има женски пол.

     – Да, моля? – отвърна и неусетно повдигна лакът.

     – Защо го отведоха? Вие го бранехте, нали? Този... невинен младеж?

     – Този ли? – Изгледа отдалечаващата се кола със сини знаци. – Изнасилил е момиче като теб. По-младо дори. Гнусна история. Но щом го наричате тъй, значи...

     – И вие не му ли помогнахте?

     – Не, сам се е справил. Аз съм му адвокат, а не съучастник.

     – Не, не за това питах. Не го ли оправдахте?

     – Съдът се занимава с решенията. От нас са само предложенията, тъй да се каже. Да, дадох всичко от себе си. Аз съм служебен адвокат, девойче... или каквото сте. – Изгледа я отново. Не беше кой знае какво. Но пък защо не? Хм. Продължи: – Нямах много възможности, повярвайте ми. Доказателствата бяха срещу него. Емоциите не помагат в подобни случаи. Съдебният състав беше благосклонно строг. Прокуратурата – укорително упорита, но убедителна. Понякога тъй се получава. Потърпевшата не се яви. Дадоха най-строгата присъда. Всъщност не очаквах друго, просто се опитах... Но вие? Вие каква сте? Роднина? Защо питате тъй? Изобщо ли?

     Тя се изчерви. По страните ѝ избиха червеникави грапави остатъци от недолекувана болест. Досущ като тези на осъдения. И каза:

     – Влюбих се в него. От пръв поглед. Не ви ли се е случвало? Гръм! Тресна ме и си отиде. Колко време ще трябва да го чакам отново? Ние дори не се запознахме. Аз съм негова любима. Дълго ли ще отсъства? Той не ми каза. Нямаше време. Отведоха го. Така ли се прави? Не бива така, господине!

     Адвокатът вдигна ръце, изгледа я от горе до долу и после нещо се втърви в съзнанието му и го накара да се зарадва. Да, потърпевшата не се яви в съдебната зала. Но май беше застанала пред него. Сега. Ала сега не беше потърпевша. Друга беше.

     Уж продължавайки пътя си, каза мимоходом:

     – Да, не бива тъй, моето момиче. Не се прави тъй. Дали ще отсъства дълго вашият любовник, питате. Не знам времето ли ви дели, или е друго? Иначе казано – скоро може да сте заедно. В затвора или извън него, тъй да се каже. Зависи от смисъла и от доказателствата. Елате, заповядайте в кантората ми. Ще обсъдима нещата. Защо не на чаша чай? Не аз, а времето предразполага. Вали като из ведро. Не е ли тъй?

     Тя се отдръпна за миг и го погледна с ужас. Гримът ѝ съвсем се беше свлякъл по бузите, пареше я неговата тежест, усещаше изражението си като вещица, уплашена от своя вид в огледалото на адвоката. Искаше да избяга, но внезапно осъзна, че това е неуместно. Къде да избяга? Нима там, в бягството, нещо щеше да промени онова, което в гнева си бе направила непоправимо?

     Юристът забеляза притеснението ѝ и със задоволство попита двусмислено:

     – Обичате ли чай? Би било хубаво, ако обичате. Имам тайландски. Невероятен е. Пие се без мед. Горчив е по-хубав, тъй да знаете. Знаете ли, в правото фактите рядко се променят, но обстоятелствата при определени условия биха могли да претърпят развитие, тъй че...

     И намигна. Имаше нещо предвид. Запристъпва внимателно с чистите си обувки върху калните павета, така се придвижваше ходом. Тя отвори чадъра си и се затича подир него. Беше готова на всичко. Дори да пие чай с този... тъй. И скришом ненавиждаше онази глупачка!

     Глупачка беше, че заведе това дело. И че беше вплела цвете в косата си, точно сега, в дъжда.