Дъждът вали на ситни капки. Не е дъжд, душ е.
– Нали? – попита момичето.
Младежът не отговори.
– Не виждаш ли? – повтори тя, докато свиваше чадъра си. – Няма нужда да се пазим. Като душ е. Само малко ще ни намокри. Какво толкова?
Намираха се пред Съдебната палата.
Младежът беше висок и кестеняв, грозноват тип. По лицето му имаше белези от неизлекувани болести.
Тя също не носеше белези на красота. Но имаше други.
Намериха се, ще речете.
Ами да, така се оказа.
– Аз си чакам присъдата. Ти какво чакаш? Да завали по-силно ли? Точно тук ли си решила да се разхождаш?
Такива бяха думите на младежа.
– Чакам да завали по-силно, за да видят всички колко е хубав чадърът ми! – възкликна девойката насреща му. – Дали ще завали? Искам да се излее върху мен! ...