ДА ИГРАЕШ СЕБЕ СИ
Имало едно време един актьор, който изиграл на сцената безчет роли. В пребогатата си кариера пресъздал образи: от крале и принцове до шутове и продажни придворни, от безумни по смелостта си пълководци до страхливци и предатели, от папи и свещеници до еретици и алхимици. Изиграл и обикновени хора с техните страхове и радости. След толкова роли и представления се оттеглил от големия театър и подготвил спокойните си старини в малка къща на брега на морето.
Така, далеч от градската шумотевица, от афиши и сцени, старият актьор преоткрил красотата на тишината. Разхождал се с часове по морския бряг, взирал се в играта на вълните, а вечер, на верандата на малката си къща, посрещал залеза на слънцето.
В една такава вечер, седнал в удобния си стол, мълчаливо наблюдавал лунната пътека. От няколко дена една мисъл не му давала покой, пробождала сърцето му, стягала душата му. След толкова роли и образи, старият актьор не можел да открие себе си. Чувствал се изгубен сред толкова чужди живеещи в него. Когато подготвял роля, отдавал цялото си същество, а след падането на завесата, частици от този образ заживявали в актьорската душа. Неусетно с годините загубил истината за своята същност.
Тогава му хрумнало да направи едно последно, грандиозно представление. Там, в големия театър, щял да представи невиждана постановка. Един голям актьор ще играе себе си, ще разголи душата си, без страх. Речено сторено афишите били разлепени, билетите разпродадени за минути. Но старият актьор не можел да се открие, след толкова роли и образи неговата същност била прогонена.Отчаял се, вече нямал желание за разходки, не можел да спи, не можел да се храни.
Вечерта преди представлението на вратата на малката къща се почукало. Старецът не реагирал, а празният му поглед останал взрян в безлунната нощ. След кратка пауза, чукането по вратата се подновило. Старият актьор апатично се изправил и отворил на натрапника. На прага стояла Смъртта. Без да очаква покана, тя преминала покрай слисания си домакин и седнала на стола му.
Не си гостоприемен, друже – казала гостенката – А аз идвам да ти предложа помощта си.
Не думай!– смотолевил старецът, търсейки опората на вратата.
Знам за проблема ти, друже, и мога да ти помогна – с равен тон се плъзнала Смъртта. Забила ледения си поглед в актьора и, разливайки тънките си устни в подобие на усмивка, довършила парадността с – Довери ми се!
Театърът бил изпълнен до краен предел. Конферансието представило пред нетърпеливата публика предстоящото събитие и под бурните ù аплаузи, завесата се вдигнала. В единия край на сцената Смъртта, загърната в своето наметало, с качулка, прикриваща мъртвешкото ù лице, се подпирала на сърпа си. В другата ù ръка между кокалестите ù пръсти се показвал пясъчен часовник. По средата на сцената имало един стол и на него някак притеснено седял старият актьор. Било толкова тихо, че единственото, което се чувало, били падащите песъчинки в часовника.
Ти, друже, – започнала Смъртта - изигра много роли и прие много образи. Изживя безброй съдби, но се лиши от най-важната – твоята. Изживя мечтите на крал, опита от славата на великия пълководец, докосна се до тайнството на светостта, откри болката на разпнатия, но загърби сладостта от истинското изживяване. Погреба собствените си мечти, за да изживееш от фалша на чуждите.Е, друже, след толкова разнолики персонажи и драматични по своему съдби, остана ли ти време за твоята?
Смъртта се приближи до стария актьор и постави в ръката му пясъчния часовник.
- Къде беше, друже, когато се раждаше дъщеря ти, когато за първи път каза "татко", на седмия ù рожден ден, когато, духайки свещичките, не откъсваше насълзените си очи от вратата, очаквайки да преминеш през нея?
Дали беше там, когато, облечена в прекрасната си бална рокля, прекрачи сама прага на вратата, или пък в онзи неделен следобед, когато с нетърпеливо и със свито сърце те чакаше, за да ти покаже момчето дарило ù първата целувка? Не, друже, ти имаше важно представление, последна репетиция или пък коктейл в твоя чест. Сега, когато я няма, е още по-тежко. Така е, друже, по същия начин пропусна да вземеш прошка и от жена си. Погреба с нея и всичките си все още живи мечти.
Старият актьор не беше помръднал от началото на представлението. Сълзите мълчаливо се стичаха по набръчканото му лице. Усещаше, че грандиозният финал предстои.
Онази вечер – продължи Смъртта – дойдох за теб. Но, когато се взрях в очите ти, сякаш видях себе си. И аз, друже, имам много лица - млади и стари, красиви и грозни. И аз като теб откраднах много съдби и им позволих да изместят моята същност. Пясъкът в часовника ти вече изтече, но аз ще ти дам три дни, за да направиш нещата, които все още можеш да сбъднеш.
Завесата падна.
Три дни по-късно, малко след залеза, старият актьор стоеше на верандата и се взираше в играта на вълните. Една кокалеста, но приятелска ръка го докосна по рамото и му показа, че вече не е сам.
Време е, друже – каза Смъртта – Искаш ли да вземеш нещо?
Само себе си, приятелко, само себе си.
© Георги Todos los derechos reservados