Баба Айше гледаше пендарите на чорбаджийката и не вярваше на очите си. Слънчевите лъчи се бяха спрели върху тях и те искряха. Поогледа се бабата и като видя, че Дамяна е на двора, бързо завърза кърпата с пендарите и я напъха в пазвата си.
   Аллах, прости ми, ама те си имат всичко – пари, добитък, имоти, а аз едва свързвам двата края…на нея вече не й трябват...

- набързо прошепна вярващата.
  После се окопити, взе дрехи за Веска и хлопна капака на шарената ракла.
  Като нагласи мъртвата, баба Айше слезе по стълбите на двора и се спря при Дамяна. Момичето седеше още при чешмата и не помръдваше.
  -Плюй си в пазвата, дете. Три пъти. Че бая си се уплашила…
   Бабата излезе на улицата и видя една каруца, която тупуркаше по калдъръма.
-    Стойчооо, чакай – провикна се старата.
-    Трууууу – дръпна поводите на конете Стойчо. Той караше тютюна и беше ратай на чорбаджийката.
-    Стойчо, чорбаджийката Веска е умрела. Прати хабер на момчетата й.
-    Амааа…как тъъйй…
   Стойчо я гледаше невярващо, набързо се прекръсти и вкара каруцата на сушина в двора да разтовари. После се врътна към нивите да каже на чорбаджиите.
    Погребаха Веска на другия ден. Синовете й бяха ергени, оставаха сами в голямата къща.
    Айшето прибра златните пендари на скришно място. Щеше да си мълчи като риба.

  В тази суматоха едва ли ще им е до това.
……………………………….

  Дамяна се сепна от срещата си със смъртта. Пред очите й все беше чорбаджийката, която предаде богу дух.

  Чуваше гласът й:

   -Хъррр..хър...

  Озърташе се подплашена.

  Имаше лошо предчувствие, че я дебне опасността. Вечер се мяташе в постелята си, не заспиваше и гледаше в тъмнината. Някакъв хлад пълзеше в сенките и я изпълваше със страх и ужас. Не сподели с никого за тези си страхове и смяташе, че ще отминат. 

   Смъртта сякаш  влизаше нахално в одаята, сядаше на леглото й, шептеше в главата й.

Тръпки я побиваха.

Стана бледа като вощеница. 

Стринка й я питаше, но тя се спотаяваше и нищо не споделяше.

В състояние на растящ страх, тя започна да линее и боледува.

.......

   Минаха четирдесет дни и направиха помен за починалата.
 

   Момчетата решиха да си поделят пендарите на майка си. Тодор искаше да иде до Гръцко, с търговия да се захване, късмета си да дири. Отдавна не се погаждаше с брат си. Не можеше да трае избухливия му нрав. 

Влязоха в стаята й, отвориха скриновете и раклата, но златото беше изчезнало.
Много се ядосаха.

Петър го подхвана:

   - Ти ли ги взе?

 Тодор го погледна право в очите.

  -Не съм ги взел братко. Право ти казвам. 

Замислиха се кой  е посегнал на пендарите.
  Петър, по – големият брат, бързо кипваше и очите му гневно святкаха.
-    Дамянка чистеше в тоя ден – спомни си Тодор.
-    Сега ще види тя – процеди Петър и излезе от одаята.
   С бързи крачки тръгна към коня си, метна се на него. Щеше да я накара да съжалява, че е откраднала златото. Яздеше по улицата и още повече кипваше. Беше побеснял. Стигна до къщата на вуйчо й. 
Нямаше никой. Всички бяха по работа. 
По – добре, че ги няма… сега ще се разберем…тамън да не се разправям  с вуйко й - мислеше си той.
     Дамяна седеше на пейката пред къщата, когато той слезе и я сграби за врата.
-    Казвай, къде са пендарите на мама! Или ще те удуша още сега…
-    Ама, чакай бате Петре…аз…аз…- не можеше дъх да си поеме Дамяна, щото той я стискаше здраво.
Отпусна я малко .
-    Азззз, не съм взела пендарите…аз не съм…е на …честен кръст…истина ти казвам  - запелтечи момичето и от очите й закапаха едри сълзи.
    Петър я гледаше все още гневно и не й повярва. Беше полудял.
 Селото беше смълчано.
 Озърташе се и  я хвърли  на коня си като чувал с картофи.  Качи се на седлото. 
-    Дий….дий…- смушна коня с пети.
После свърна към гората. Спря се в корията и смъкна Дамяна. 
   Момичето беше загубило ума и дума. Гледаше го с широко ококорени очи. Не знаеше защо я докара тук, ама май лошо й се пишеше. 
  Петър без много приказки я заудря с твърдата си ръка. Дамяна се свиваше при всеки удар и го молеше да спре. 

  Конят изцвили.

  - Шътттт, Черньо - озъби му се Петър - шъттт... да не издеш и ти някой кютек.

  Жребецът притихна уплашен. Явно добре познаваше господаря си.
  Тя падна на земята, а той започна да я рита където свари.
-    Къде са пендарите…казвай…мамка ти…ще те убия…
-    Не съм ги взела…не съм аззз…остави ме…не съм…
-    Дай ми пендарите! И ще те оставя… – задъхваше се той от ярост и от устата му хвърчеше слюнка.
Наведе се към нея и започна да я дърпа.
 Лицето и снагата й се гърчеха от болка. 
-    Оххх….охх…майчице… - стенеше момичето.
   Но изведнъж нещо прещрака в ума му. Нахвърли се върху нея като разярен бик. Разкъса ризата й. Наведе глава и захапа гърдите й. Дамяна пищеше като обезумяла. Той я приклещи под едрото си тяло и влезе в нея. Тласкаше я силно и я разкъсваше с ярост. Момичето нямаше сили да се бори. Остави се в ръцете му като парцалена кукла.
     Насили я и после се търкули настрана.
     Дамяна дишаше тежко и скимтеше. Беше й счупил ръката и  ребрата й от блъскане  и ритане. Дрехите й бяха плувнали в кръв. Хриптеше тежко.
  Той си запаса пояса и пак се наведе към нея:
-    Казвай… че ще те довърша…мамка ти…
-    Не съм аз…бате Петре… баба Айше беше горе в стаята при чорбаджийката като умря…аз бях вън по двора…
   Накрая  Петър й повярва. 
   Беше закъснял. 
  Дамяна издъхна в ръцете му. Главата й се килна на една страна, а очите й като черни въглени се бяха забили право в лицето му. 
             Боже…какво направих… 
    Беше смаян. Обърканата му душа се тресеше от лудост. 
    Стресна се.
    Огледа се. Нямаше жива душа наоколо. Но бързо се окопити.

  Ще се отърве от нея. Ни чул, ни видял...

   Що не каза за бабата веднага...щеше да я пожали...тя си е виновна...тя...той вина няма...диреше правдата, своето...диреше..
    Задърпа момичето и я хвърли в урвата. Тялото се запремята по скалите и тупна глухо. Взема няколко големи камъка и ги затъркаля надолу.
   После още и още. Станаха  купчина от камъни.
   Дамяна се скри завинаги от света. Затрупана. Невинна.
   Петър се метна на коня и запрепуска към селото. Мислите му хвърчаха из главата като искри. Беше много умен. Акълът му сечеше като бръснач. Измисли  историята.
   Никой не го видя, че е взел момичето. 
   Ще пусне дума, че тя е пристанала на някого и е забягнала в Гръцко.
    Зачервен и запъхтян той се спря пред колибата на баба Айше.
     Беше побеснял като разбра, че баба Айше със сина, снаха си и дечурлигата  бяха заминали през дерето в Гръцко преди месец.

   Яхна коня и гузно тръгна за кръчмата. Трябваше да пусне мълвата за бягството на Дамяна.

                 К р а й